Дежурният се огледа, за да се увери, че никой не ги наблюдава, след което ѝ върна документите. Инстинктът му подсказваше да я пусне.
Хелена се опита да се усмихне, но мускулите на лицето ѝ почти не помръднаха.
- Приятно пътуване - каза дежурният.
Самолетът на Каприарти чакаше на същото място, на което бе спрял предишния ден. Вратите на хангара зееха. Хелена вкара колата вътре, изключи двигателя и остана да седи замаяна. Толкова много неща се бяха променили от вчера, че преживяното притъпяваше сетивата й.
„Дали Уилсън е оцелял? Трябва да е оцелял“.
Гласът на капитан Луис я изтръгна от унеса.
- Радвам се, че се върна. Започнах да се безпокоя. - Зяпна строшените фарове. - Какво е станало?
Хелена не отговори.
- Къде е Уилсън?
Няколко секунди тя трескаво обмисляше отговора си.
- Не съм сигурна.
- Добре ли си?
- Прекарах тежка нощ - уморено каза тя. Изведнъж очите ѝ се напълниха със сълзи, но това не бяха сълзи от тъга. Хелена знаеше, че е време да се отпусне - да даде воля на чувствата си. Демоните, които носеше в себе си заради смъртта на майка си, най-сетне се бяха укротили.
Капитан Луис ѝ подаде чиста кърпичка.
- Виж колко прекрасна е сутринта! В ден като този е трудно човек да е тъжен. - Не знаеше какво друго да каже.
Силите на Хелена вече се изчерпваха.
- Откарай ме у дома, Уорън.
С бавна крачка капитан Луис я поведе по настилката. Никога не бе виждал Хелена толкова покрусена.
- Баща ти се обади - каза той в опит да завърже разговор. - Не се безпокой, покрих те.
Хелена успяваше да схване изреченията през едно.
- Видя ли гръмотевичната буря снощи? - добави той, след като тя не отговори. - Беше изумителна.
„Уилсън щеше да е доволен", помисли Хелена.
Пътническите самолети излитаха на всяка минута и грохотът на турбините не замлъкваше нито за миг. Докато се изкачваха по стълбата, капитан Луис продължи да говори.
- Ще съобщя на митницата, че заминаваме. Ще се махнем оттук за нула време. Резервоарите са пълни и всичко е в готовност. - И изчезна в пилотската кабина.
Хелена отиде в салона и включи компютъра. На екрана се появи позната страница:
Резонанс на земната йоносфера
* Паркфийлд, Калифорния
* Арайвъл Хайтс, Антарктика
Хелена избърса сълзите си, седна и се съсредоточи върху графиката на магнитния резонанс. Беше коренно различна от онази, която бе видяла вчера. Честотата на Шуман бе паднала, точно както бе казал Уилсън, до по-малко от седем херца. Като че ли всичко се бе върнало в нормата.
- Успя - прошепна Хелена. Честно казано, не бе очаквала друго.
Извади египетската монета и след малко прошепна:
- Това ще е единственият ми спомен за теб...
По пръстите ѝ имаше следи от кръв - кръвта на Уилсън. Изведнъж Хелена осъзна, че един ден монетата в ръката ѝ отново ще се озове у него. След седемдесет и пет години тя щеше да чака в чекмеджето на бюрото на Уилсън и да играе ключова роля в живота му. Мисълта, че още нищо не е приключило, я утеши донякъде. В известен смисъл нещата тепърва започваха.
Калифорния, Америка
Лечебница, етаж 3
(Отделение АЗ)
26 юни 2081
11:45
34 дни след опитното прехвърляне
Мека слънчева светлина струеше през полуотворените прозорци на болничната стая на третия етаж. Лекият ветрец носеше аромата на цветя. Уилсън отвори очи и видя, че до леглото му стои някой. Помисли, че е Бартън, но след миг по рошавата коса, ниския ръст и характерните черти разбра, че е приятелят му професор Оутър.
- С нетърпение чакам да чуя историята ти - каза Оутър и го изгледа с любопитство. - Е, как успя да се подредиш така?
- Къде съм? - попита Уилсън.
Двойникът на Айнщайн махна с ръка.
- В „Ентърпрайз Корпорейшън“, разбира се.
- Какво правиш тук? Къде е Бартън Ингърсън?
Оутър като че ли се обърка.
- Не познавам никакъв Бартън Ингърсън, но едно е сигурно - хората тук не са с всичкия си. Мислят, че съм най-близкият ти роднина. Сякаш не виждат, че изглеждам много по-добре от теб. - Седна на ръба на леглото. - Но да ти кажа, това място си има и добрите страни. Осигуриха ми първокласен транспорт - лимузина, хубава стая, огромно легло. Снощи вечерях омар термидор. - Целуна върховете на пръстите си. - Възхитително! Знаеш ли, като се замисля, тези лукави кръвопийци се опитват да ме манипулират. Искат нещо. И ако се съди по твоя вид, това нещо явно е свързано с теб.
Уилсън огледа стаята.
- Откога съм тук?
Професорът сви рамене.
- Приятел, накараха ме да дойда преди три дни. Нямам представа какво става. Надявах се ти да ми кажеш. Между другото, заключени сме. Което не е добър знак. Както и да е... къде беше последните няколко седмици? Липсваха ми тъпите ни разговори.
Макар Уилсън да бе ужасно изтощен, събитията, които го бяха довели дотук, лека-полека започнаха да се избистрят в главата му. Погледна нагоре и видя две дистанционно управлявани камери, насочени към него от тавана. Всичко се заснемаше. Уилсън осъзна, че използват професор Оутър, за да го накарат да проговори за пътуването си. Защо иначе да ги заключват?
