Премести се към ръба на леглото. Засъхнала кръв опъваше кожата му, докато предпазливо спускаше краката си през ръба. Извади иглата на системата от ръката си, надигна се предпазливо и разкопча пластмасовите шини от бедрата си. Спусна босите си стъпала на пода, провери дали ще издържи собствената си тежест и накрая се изправи.
Макар че не можеше да го потвърди, усещаше, че е блед - и се чувстваше ужасно уморен. И макар че не изпитваше никаква сериозна болка, от окървавените бинтове по тялото му личеше, че е получил сериозни наранявания. През ума му мина мигът на удара, когато колата го блъсна на магистралата, и той се намръщи.
Беше извадил невероятен късмет, че е жив.
Към китката му бе прикрепена червена жица със залепващ електрод, която водеше към монитор на сърдечната дейност на масата до леглото. Малката светлинка показваше, че пулсът му е около сто удара в минута. Като внимаваше да не отлепи електрода, за да не задейства някаква аларма, Уилсън изкуцука до вратата и надникна през стъклото. От другата страна на коридора имаше висок плот, зад който седяха две жени. Уилсън едва успя да види теметата им и да чуе гласовете им. Приведе се, повече от изтощение, отколкото за да не го забележат, и открехна вратата. В този миг зазвъня телефон.
- Медицински сестри - отговори женски глас. Последва дълга пауза. - Веднага ще проверя. - Уилсън чу тракане на клавиатура. - Да, пациент четири пет шест е в отсрещната стая. Защо питате?
Уилсън погледна бележника, закрепен за таблата на леглото му. На него пишеше „Пациент 456“.
- Да! - малко изненадано каза жената. - Стая двайсет и две а. Намира се точно срещу мен, на първия етаж на крило Б.
Някой питаше за него. Уилсън огледа стаята, като трескаво се мъчеше да измисли как да се измъкне - каквото и да е, стига да излезе жив оттук.
- Ще извикам показателите му на екрана - продължи женският глас. Отново последва мълчание. - Разбирам. Да, жив е. Идвайте колкото се може по-скоро.
Ако някой погледнеше Уилсън в очите, със сигурност щеше да го атакува. Той отново се огледа трескаво. В стаята имаше само легло, нощната масичка с монитора върху нея и един стол. Окаченият таван беше прекалено високо, за да стигне до него дори ако сложи стола върху леглото. Пък и нямаше сили да се набере. Замисли се дали да не надене на главата си калъфката на възглавницата и да се опита да избяга. Не, това беше глупаво. Погледът му се спря първо върху контактите на стената, после върху капещата на пода система.
Хрумна му нещо.
Изкуцука до масата и я отмести. Половината контакти бяха сини, другата половина —червени. Две независими електрически мрежи. Той взе тръбата на системата, вкара иглата в синия контакт и стисна пакета с физиологичен разтвор. Остави го да тече няколко секунди в стената, след което премести тръбата от другата страна и направи същото с червен контакт. Постави пръсти на двете копчета, затвори очи и ги натисна.
Ослепителна бяла светлина проблесна от стената и опари ръцете му. Уилсън отскочи с вик, а светлините в коридора угаснаха и всичко потъна в непрогледен мрак.
- Активирай Опосум - нареди той.
Потокът кръв до чувствителните на светлина клетки в задната част на очите на Уилсън - macula lutea - се увеличи до максимум. Естествените резерви на витамин А стимулираха оптичния нерв, зениците му се разшириха, нощното зрение се задейства и стаята постепенно дойде на фокус в черно и бяло.
Времето беше от решаваща важност. Уилсън надникна през прозорчето в коридора и видя двете сестри вкопчени една в друга в пълния мрак. Отвори безшумно вратата и изкуцука навън.
- Чу ли? - попита едната сестра. Беше го усетила.
- Целият е изпотрошен, няма начин да стане - прошепна другата.
Уилсън беше само на метри от тях и вървеше към стълбите в края на коридора. Имаше чувството, че се намира в някакъв шантав сън. Пътуването във времето до това странно място беше абсурд, изпоцапаните бинтове, увити около тялото му - нелепост. Раздраните му дрехи, нощното зрение - всичко беше ненормално, като в някаква тъпа игра. Но въпреки това Уилсън отчаяно се мъчеше да гледа на положението си в перспектива. „Съсредоточи се - повтаряше си непрекъснато. - Не се разсейвай“.
Стигна до стълбите и се хвана за парапета. Точно тогава от партера дрезгав мъжки глас извика:
- По-живо! По-живо!
Чу се тропот на стъпки, суматохата се засилваше.
Долу блеснаха фенери и Уилсън се извърна настрани.
- Качвайте се на първия етаж! - извика гласът. - По двойки!
Бяха войници. Стъпките им се приближаваха. Всички носеха автомати и мощни фенери, чиито лъчи пронизваха мрака като лазери. Абсолютно безпомощен, Уилсън отстъпи в съседния коридор и притисна изнемощялото си тяло в малка ниша до една чешма. Дори да искаше, не можеше да избяга. Светлината на фенерите приближаваше. Нямаше друг избор освен да закрие очи с длани, за да ги предпази.
Чу се писклив глас и изведнъж всички лъчи се отместиха в другата посока.
- Насам! - извика една от сестрите. - По-бързо! - Сочеше по коридора. - Той е там!
