— Само това ни липсваше сега — ранена жена! — въздъхна Сандекър. — През носа ще ми излезе, когато Джийн Сийграм научи от радиограмата ми какво се е случило с Дана.
— Моите най-дълбоки уважения към вас, сър, но казах на Гън да не изпраща съобщението ви. Не можем да си позволим промяна на плановете в последния момент. Мъжете са предпазливи в решенията си, когато става дума за жени. Ние няма да се поколебаем да рискуваме живота на дузина представители на нашия пол, но ще се въздържаме всеки път, когато някоя от представителките на женския род е изложена на опасност. Колкото по-малко знаят Сийграм, президентът, адмирал Кемпър и другите във Вашингтон, толкова по-спокойни ще бъдат, поне в следващите дванайсет часа.
— Излиза, че думата ми не значи нищо тук — язвително отбеляза Сандекър. — Нещо друго да си сметнал за ненужно да ми кажеш, Пит? Като например на кого са въпросните странни каубойски ботуши?
— На Бен Дръмър.
— Никога не съм го виждал с тях. Как… как успя да разбереш?
— Открих ги, когато претърсвах кабината му на „Каприкорн“.
— А, значи към всичките си таланти си прибавил и кражбите с взлом — каза Сандекър.
— Дръмър не беше единственият. Двамата с Джордино претърсихме вещите на всеки един от екипажа през последния месец.
— И намерихте ли нещо интересно?
— Нищо, което да е свързано с престъпление.
— Кой според теб е ранил Дана?
— Не е Дръмър. Това е повече от сигурно. Има поне дузина свидетели, включително вие и аз, които, адмирале, ще потвърдят, че от вчера той се намира на борда на „Титаник“. Не е възможно да е нападнал Дана на кораб, намиращ се на петдесет мили оттук.
В този момент се появи Удсън и докосна Пит по ръката.
— Извинявай, че те прекъсвам, шефе, но току-що имахме спешно обаждане от „Джюно“. За жалост новините са лоши.
— Да ги чуем — подкани го с уморен глас Сандекър. — Картината не може да стане по-черна, отколкото е сега.
— Може, и още как — каза Удсън. — Съобщението е от капитана на ракетния крейсер и гласи: „Получихме сигнал за бедствие от пътуващия на юг товарен кораб «Лагуна Стар», азимут нула пет градуса, сто и десет мили северно от вашето местоположение. Трябва да се отзова. Повтарям, трябва да се отзова. Съжалявам, че ви напускам. Успех на «Титаник»!“.
— „Успех на Титаник“ — повтори като ехо Сандекър. Гласът му беше равен и лишен, от жизненост. — Ами тогава най-добре да издигнем на корпуса му мигащ сигнал, призоваващ: „Добре дошли, крадци и пирати! Идвайте по един, идвайте всички!“.
Започна се, помисли си Пит.
Но единственото чувство, което премина през тялото му, беше внезапна, неудържима нужда да отиде до тоалетната.
Въздухът в кабинета на адмирал Джоузеф Кемпър в Пентагона беше пропит от застоял цигарен дим и недоядени сандвичи и едва ли не хрущеше под невидимия облак на напрежението.
Кемпър и Джийн Сийграм се бяха навели над бюрото на адмирала и тихо разговаряха, а Мел Донър и Уорън Никълсън, директорът на ЦРУ, седяха един до друг на дивана, с вдигнати върху масичката за кафе крака и дремеха. Когато обаче възцарилата се тишина бе нарушена от особения, специално пригоден за червения телефон звън, двамата мигом скочиха, напълно разсънени. Кемпър смотолеви нещо в слушалката и я постави обратно на мястото й.
— Обадиха се от пропуска. Президентът се качва тук.
Донър и Никълсън се спогледаха и се надигнаха от дивана.
Едва успяха да разчистят масичката за кафе от остатъците от вечерта, да оправят вратовръзките и стегнат саката си, когато вратата се отвори и влезе президентът, следван от съветника си по сигурността на Кремъл, маршал Колинс.
Кемпър излезе иззад бюрото си и се здрависа с президента.
— Радвам се да ви видя, господин президент. Моля, чувствайте се като у дома си. С какво да ви почерпя?
Президентът погледна часовника си и се усмихна.
— Още три часа има до затварянето на баровете. Дали да не бъде един „Блъди Мери“?
Кемпър му се усмихна в отговор и кимна към помощника си.
— Командир Кийт, ще влезете ли в ролята на домакин?
Кийт кимна.
— Един „Блъди Мери“ идва веднага, сър.
— Надявам се, господа, че няма да възразите, ако остана да следя нещата заедно с вас — каза президентът, — защото и мен ме интересуват страхотно.
— Ни най-малко, сър — отвърна Никълсън. — Приятно ни е да бъдете с нас.
— Какво е положението в момента?
Адмирал Кемпър направи пълно изложение на президента, като му описа неочаквано надигналия се ураган, показа му разположението на корабите на карта на стената върху прожекционен екран и го запозна с операцията по тегленето на „Титаник“.
— Толкова ли беше наложително да се нареди на „Джюно“ да напусне мястото си? — попита президентът.
— Сигналът за помощ си е сигнал за помощ — важно отговори Кемпър, — всеки кораб в района е длъжен да откликне, независимо от обстоятелствата.
— Ние трябва да играем според правилата на другия отбор още половин ден — каза Никълсън. — След това топката е в нас.
— Как мислите, адмирал Кемпър, „Титаник“ дали ще издържи на ураганните удари?
