— В такъв случай те може би знаят нещо, което нашите учени не подозират.
Брашов сви рамене.
— Е, ние не сме водещи в света във всеки научен опит, капитане. Ако беше така, то не американците, а ние щяхме да караме автомобили по лунната повърхност.
— Още веднъж ви благодаря, професоре. Очаквам с нетърпение пълния ви доклад.
На четири пресечки от сградата на Министерството на военноморските сили лейтенант Павел Марганин отморяваше на една пейка в парка с книга с поезия в ръка. Беше обедно време и зелените площи бяха изпълнени с чиновници, които поглъщаха обяда си под стройните редици на дърветата. От време на време Марганин вдигаше поглед от книгата и го задържаше върху някое случайно минаващо покрай него хубаво момиче.
В дванайсет и половина дебел мъж с измачкан костюм седна в другия край на пейката и започна да разгъва хартията, в която беше увит сандвич от черен хляб и чаша доматена супа. После се обърна към Марганин и широко му се усмихна.
— Искате ли малко сандвич, моряко? — добродушно му предложи непознатият и потупа шкембето си. — И без това е за повече от двама. Жена ми непрекъснато гледа да ме тъпче, иска да съм дебел, та да не ме задяват девойчетата.
Марганин поклати глава в знак на отказ и продължи да чете.
Мъжът сви рамене и отхапа залък от хляба, след което започна енергично да дъвче. Това обаче беше привидно — устата му беше празна.
— Имаш ли нещо да ми казваш — смотолеви той, докато се правеше, че дъвче.
Марганин не отместваше поглед от книгата, само я повдигна малко, колкото да прикрие устните му.
— Превлов има връзка с жена с черна коса, подстригана късо, носи скъпи обувки с ниски токчета, голям номер, обича да пие ликьор „Шартрьоз“. Кара кола на американското посолство с регистрационен номер САЩ — едно, четири, шест.
— Сигурен ли си в тези данни?
— Не си падам по свободните съчинения — прошепна Марганин, обръщайки равнодушно следващата страница. — Съветвам те веднага да предприемеш действия по тия сведения. Те могат да се окажат разковничето, което търсим.
— До залез-слънце ще разбера всичко за тази жена. — Непознатият засърба шумно супата си. — Нещо друго?
— Необходими са ми данни за Сицилианския проект.
— Изобщо не съм чувал за него.
Марганин сложи книгата в скута си и затърка очите си, прикривайки с ръка устните си.
— Това е отбранителен проект, който има нещо общо с НЮМА.
— Онези могат да направят голям въпрос, че изтича информация за отбранителен проект.
— Кажи им да не се безпокоят. Ще се действа много предпазливо.
— Тогава след шест дни от днес в мъжката тоалетна на ресторант „Бородино“ в шест и половина следобед.
Марганин затвори книгата си и се протегна.
Непознатият сръбна още веднъж от супата си в знак на потвърждение и повече не обърна никакво внимание на Марганин, който стана и тръгна по посока на сградата на Съветските военноморски сили.
Секретарят на президента се усмихна любезно и стана от бюрото си. Беше висок, млад човек с живо, дружелюбно лице.
— Госпожа Сийграм, нали? Моля, заповядайте оттук.
Той поведе Дана към асансьора на Белия дом и я пропусна пред себе си да влезе в кабината. Тя придаде на лицето си израз на безразличие и загледа право напред. Ако секретарят знаеше или подозираше нещо, положително вече я разсъбличаше във въображението си. Дана му хвърли крадешком поглед — очите му неотклонно следяха мигащите лампички за етажите.
Вратата се отвори и тя го последва по коридора до една от спалните на третия етаж.
— Ще го видите върху полицата над камината — поясни секретарят. — Намерихме го в мазето в един необозначен кош. Много красиво творение. Президентът настоя да го качим тук, където човек може да му се възхищава.
Дана присви очи, когато погледът й спря върху макета на платноход, поставен в стъклена обвивка върху полицата на камината.
— Той се надява, че вие ще можете да хвърлите известна светлина върху неговата история — продължи секретарят. — Както виждате, нито върху корпуса му, нито върху стъклената обвивка има някакво име.
Дана пристъпи колебливо към камината, за да погледне предмета по-отблизо. Чувстваше се объркана. Очакваше всичко друго, но не и това. Рано тази сутрин секретарят й каза по телефона само: „Президентът помоли да ви попитам дали ще ви е удобно да прескочите до Белия дом към два часа?“. Странен трепет премина през тялото й. Не можа да определи дали това беше чувство на разочарование, или на облекчение.
— Както изглежда, това е търговски кораб от началото на осемнайсети век — каза Дана. — Ще трябва да направя няколко скици и да ги сравня с летописите в Морския архив.
— Адмирал Сандекър изрази мнението, че ако някой може да установи произхода му, това сте вие.
— Адмирал Сандекър ли?
— Да, той именно ви препоръча на президента. — Секретарят се упъти към вратата. — Върху нощното шкафче до леглото има бележник и молив. Аз трябва да се връщам на работното си място. Моля, вършете си работата, без да се притеснявате за времето.
— Но президентът няма ли…
