Той млъкна, като видя Руди Гън, командира на мисията, да надниква в лоцманската кабина. Беше нисък и слаб човек, с широко отворени очи, които, уголемени от очилата с рогови рамки, се взираха напрегнато над едър римлянски нос и му придаваха вид на недохранен бухал, готов за нападение. Видът му обаче лъжеше. Руди Гън беше сърдечен и любезен човек. Всеки, който беше служил под неговото ръководство, го уважаваше неимоверно.
— Вие двамата пак ли това чоплите? — усмихна се снизходително Гън.
— Все старата песен. — Удсън изглеждаше сериозен. — Той отново пощръкля за момичето си.
— Ами след петдесет и един дена в този полюшващ се килер дори и баба му ще му прости блясъка в очите. — Гън се наведе над Джордино и погледна през илюминатора. За няколко секунди само мътно синьо изпълни очите му, после постепенно, точно под „Сафо I“, успя да различи червеникавата тиня на горния пласт на дънната утайка. Яркочервена скарида, дълга малко повече от два сантиметра, се плъзна за миг през светлинния сноп и изчезна в тъмнината.
— Колко жалко, че не можем да излезем да се поразходим наоколо — каза Гън, отстъпвайки назад. — Да не говорим какво бихме открили навън.
— Същото, каквото ще откриеш и сред пустинята Мохаве — смотолеви Джордино. — Абсолютно нищо. — Той се пресегна и потупа един от измервателните уреди. — Само дето ще е по-студеничко. Отчитам въодушевяваща температура от градус и половина по Целзий.
— Мястото е страхотно да се види — отбеляза Удсън, — но не и да прекараш златните си години тук.
— Да се е появило нещо на хидролокатора? — поинтересува се Гън.
Джордино посочи с брадичка към голям зелен екран в средата на командното табло. Отразеното изображение на терена беше равно.
— Отпред и отстрани няма нищо. Профилът не е помръдвал от няколко часа.
Гън с отегчение свали очилата си и разтърка очи.
— Добре, господа, нашата мисия е почти към края си. Ще изчакаме още десет часа и потегляме към повърхността. — Почти като по навик той погледна към горното командно табло. — Корабът майка още ли е с нас?
— Да — кимна Джордино. — Спрял е там, горе.
Достатъчно му беше само да хвърли поглед към колебливата стрелка на преобразователя, за да се увери, че корабът майка, надводната плаваща база, непрестанно следи чрез хидролокатора си „Сафо I“.
— Свържи се — каза Гън — и съобщи на базата, че в нула девет нула нула часа започваме да се издигаме. Така ще имат достатъчно време да ни натоварят на борда и да изтеглят „Сафо I“ преди залез-слънце.
— Вече едва ли не забравих как изглежда залезът — измърмори Удсън. — На татенцето Удсън му дай да седи по-навътре от брега, за да хване тен и да се любува на великолепните създания по бикини. Тия дълбоководни странни чифлици вече не са за мен.
— Слава богу, че краят му се вижда — отбеляза Джордино. — Затворят ли ме още една седмица в този разтеглен кренвирш, и ще почна да си говоря с цветята в саксиите.
Удсън го погледна.
— Ние нямаме никакви цветя в саксии.
— Ами просто си представи картинката!
Гън се усмихна.
— Всички заслужаваме една хубава почивка. Вие, момчета, се справихте чудесно със задачата. С данните, които събрахте, ще отворите работа на лабораторията за дълго време напред.
Джордино се обърна, изгледа продължително Гън и бавно рече:
— Адски странна беше тази мисия, Руди.
— В какъв смисъл? — попита Гън.
— В смисъл на лошо подбрани изпълнители на ролите. Я погледни състава си. — Той посочи с ръка четиримата мъже, които работеха в кърмовата секция на подводницата: Бен Дръмър, възслаб южняк с характерния за Алабама гърлен провлачен говор, Рик Спенсър, нисък русокос калифорниец, който не спираше да си свирука през стиснати зъби, Сам Мъркър, толкова космополитен и погражданен, колкото някой брокер от Уолстрийт и Хенри Мънк — кротък мислител с унил поглед, на когото явно му се искаше да бъде където и да било другаде, само не и на „Сафо I“. — Ония шутове на кърмата, ти, Удсън и аз сме инженери, опитни механици. В групата няма доктор по философия.
— Първите хора на луната също не са били интелектуалци — възрази Гън. — За усъвършенстването на съоръженията са нужни именно опитни механици. Нека следващият курс бъде на океанографите. Колкото до нас, нашата мисия ще бъде вписана в книгите като огромно научно постижение.
— Лично аз — заяви надуто Джордино — не съм роден за герой.
— Нито аз, друже — добави Удсън. — Но не може да не признаеш, че това си струва повече, отколкото да продаваш застраховки за живот.
— На него му се изплъзва забавната страна на цялата тази работа — отбеляза Гън. — Помисли си само какви истории можеше да разказваш на приятелките си. Помисли си за възторга, изписан по хубавите им лица, когато им кажеш колко безпогрешно си управлявал най-голямата подводна сонда на века.
— Безпогрешно ли? — озадачи се Джордино. — Тогава, предполагам, ще ми кажеш защо правя кръгчета с това техническо чудо на петстотин мили встрани от първоначално определения ни курс?
— Заповеди. — Гън сви рамене.
Джордино го погледна.
