Скъпи Джийн,
Обичам те. Сигурно ще ти се стори банален начин за начало на писмо, но е самата истина. Аз все още те обичам с цялото си сърце.
Правех отчаяни опити да те разбирам и ободрявам през тези тежки месеци. Ако знаеш как страдах, докато чаках да приемеш любовта и вниманието ми, без да очаквам нищо в замяна, освен малък знак, издаващ чувствата ти. В много отношения аз съм издръжлива, Джийн, но нямам силата и търпението да се преборвам с безразлично пренебрежение. Никоя жена ги няма.
Копнея за първите ни години, за дружеските години, когато грижата ни един за друг имаше далеч по-голямо значение от изискванията на професионалния ни живот. Тогава беше по-просто. Ние преподавахме на нашите студенти в университета, смеехме се и се любехме така, сякаш ни беше за последен път. Може би аз забих клина между нас с отказа си да имаме деца. Може би един син или дъщеря щеше да ни обвърже по-здраво. Не зная. Мога само да съжалявам, че не се получи.
Знам само, че ще бъде най-добре и за двама ни, ако поставя време и разстояние между нас за известен период, защото засега съжителството ни под един покрив като че ли разкрива духовна нищета и егоизъм, за които нито един от нас не е подозирал, че притежава.
Преместих се да живея при Мари Шелдън, подводна геоложка в НЮМА. Тя беше тъй любезна да ми даде стая под наем в къщата си в Джорджтаун, докато изляза от душевното си объркване. Моля те, не се опитвай да се свързваш с мен. Това ще доведе само до размени на още обидни думи. Дай ми време да обмисля нещата, Джийн, умолявам те.
Казват, че времето лекувало всички рани. Нека се помолим да е вярно. Нямам намерение да те напускам, Джийн, сега, когато имаш най-голяма нужда от мен. Вярвам, че постъпката ми ще свали още един товар от тежките задължения на твоя пост.
Прости ми женската слабост, но от другата страна на монетата, от моята страна, нещата изглеждат така, сякаш ти ме пропъди. Да се надяваме, че бъдещето ще помогне на нашата любов да издържи.
Още веднъж, обичам те,
Сийграм препрочете писмото четири пъти — погледът му отказваше да се откъсне от четливо изписаните страници. Най-накрая той загаси лампата и продължи да стои на мястото си в тъмнината.
Дана Сийграм стоеше пред гардероба си, обзета от присъщото женско колебание с какво да се облече, когато на вратата на спалнята се почука.
— Дана? Готова ли си?
— Влез, Мари.
Мари Шелдън отвори вратата и надникна в стаята.
— Мили боже, душичке, та ти дори не си облечена!
Гласът на Мари излизаше дълбоко от гърлото й. Тя беше дребна, слаба жизнена жена с живи сини очи, малък вирнат нос и огромна изрусена коса, оформена на рошави кичури. Мари щеше да е много предизвикателна, ако не беше квадратната й челюст.
— Всяка сутрин съм на тоя хал — сприхаво каза Дана. — Де да можех да бъда по-организирана и да си подреждам нещата от вечерта, а аз винаги оставям всичко за последния момент.
Мари се приближи до нея.
— Какво ще кажеш за синята пола?
Дана изхлузи полата от закачалката, после я захвърли на килима.
