Когато отново повдигна клепки, полезрението му бе изпълнено от главата на огромно куче. Това беше комондор, истинско страшилище, чийто гръден кош стигаше до осемдесет сантиметра, а козината му беше бяла и гъста като кече. Звярът свирепо се озъби и ако облечената в ръкавица ръка на съветския войник не го бе възпряла, като нищо щеше да прегризе гърлото на Коплин. По лицето на войника бе изписано пълно равнодушие. Той просто стоеше и оглеждаше безпомощната си плячка; лявата му ръка държеше здраво каишката на кучето, а дясната — автоматична пушка. Изглеждаше страшен с огромния си шинел, дълъг до глезените на ботушите му, а в безизразните му очи нямаше нито капка съжаление към раните на Коплин. Руснакът нарами оръжието си, наведе се и изправи Коплин на крака. После, без да каже дума, завлачи ранения американец към караулката на острова.
Коплин почти изпадна в несвяст от болка. Имаше чувството, че го влачат с километри, а всъщност нямаше и петдесетина метра. Малко преди да стигнат караулката, от виелицата изникна неясен силует. Той почти се сливаше със стената от бяла вихрушка. На прага пред припадъка Коплин почувства със замъгленото си съзнание, че войникът се закова на място.
Едно тихо „плоп“ проряза шума на вятъра и огромният комондор безшумно тупна на една страна върху снега. Руснакът пусна Коплин и като обезумял се опита да вдигне оръжието си, но странният звук отново долетя и в средата на челото на войника мигновено се появи дупка, от която бликна кръв. Войникът изцъкли очи и се строполи до кучето.
Тук имаше нещо ужасно нередно; това не биваше да се случва, помисли си Коплин, но съзнанието му беше прекалено изтощено, за да стигне до някакво обосновано заключение. Той се свлече на колене и загледа високия мъж в сив шинел, който излезе от бялата мъгла и погледна към кучето.
— Колко жалко! — отбеляза той кратко.
Мъжът имаше внушителна външност. Кафеникавият тен на лицето му изглеждаше някак непривичен за критика. Чертите му бяха строги, почти груби. Но това, което порази Коплин, бяха очите му. Никога не бе виждал такива очи — тъмнозелени, които излъчваха особена топлота и бяха в пълно несъответствие с дълбоките бръчки, прорязващи лицето.
Мъжът се обърна към Коплин и се усмихна.
— Доктор Коплин, ако не греша? — Тонът му беше мек и плавен.
Непознатият пъхна пистолета със заглушител в джоба си, коленичи и закима при вида на просмукалата се в шинела на Коплин кръв.
— По-добре първо да ви закарам там, където ще мога да се погрижа за раните ви.
Той вдигна Коплин на ръце като малко дете и закрачи тежко към брега.
— Кой сте вие? — прошепна Коплин.
— Казвам се Пит. Дърк Пит.
— Интересно… как попаднахте тук?
Коплин така и не чу отговора. Точно тогава го обгърна черното було на безсъзнанието и той блажено се отпусна под него.
Сийграм изпи коктейла си, докато чакаше жена си за обяд в малкия ресторант-градина близо до Капитол стрийт. Тя закъсняваше. Не помнеше случай през осемгодишния им брак, в който да е дошла навреме на някоя среща. Сийграм привлече вниманието на сервитьора и му направи знак да повтори поръчката.
Най-после Дана Сийграм се появи и спря за миг насред салона, за да потърси с поглед съпруга си. Забеляза го и тръгна между масите към него. Беше облечена с оранжев пуловер и кафява туидена пола с младежка кройка и приличаше на студентка. Косата й беше руса, вързана на опашка с шалче, а кафявите й живи очи гледаха насмешливо и весело.
— Отдавна ли ме чакаш? — усмихна се тя.
— Казано точно, осемнайсет минути — отвърна съпругът й. — Близо две минути и десет секунди повече от редовните ти закъснения.
— Извинявай — рече тя. — Адмирал Сандекър свика съвещание на колегията, което продължи по-дълго, отколкото предполагах.
— Каква е последната му вятърничава идея?
— Ново крило на Морския музей. Получил бюджета и сега крои планове да се снабди с артефактите.
— Артефакти ли? — озадачи се Сийграм.
— Разни предмети и останки, извадени от потънали прочути кораби. — Келнерът поднесе питието на Сийграм и Дана му поръча дайкири за себе си. — Удивително е колко малко неща остават от такива кораби. Два-три спасителни пояса от „Лузитания“, вентилатор от „Мейн“, котва от „Баунти“ — нито едно от тях няма да стои добре под покрив.
— Струва ми се, че има по-добри начини да се пилеят парите на данъкоплатците.
Лицето на Дана пламна.
— Какво искаш да кажеш?
— Ами да се събират разни вехтории — плахо подхвана съпругът й, — да се съхраняват ръждясали и корозирали боклуци с неизяснен произход под стъклен похлупак, на който да му бършеш праха, за да зяпаш през него, си е чисто прахосничество.
Знамената на битката бяха вдигнати.
— Запазването на кораби и лодки служи за мост към историческото минало на човека. — Кафявите очи на Дана гневно засвяткаха. — Да се подпомага познанието е вид усърдие, каквото не може да бъде оценено от магаре като теб.
— Думи на истински морски археолог — подметна Сийграм.
Тя се усмихна накриво.
— Май още ти изтръпват ташаците при мисълта, че жена ти е постигнала нещо в живота, нали?
