— Единственото, от което изтръпват ташаците ми, скъпа, е вулгарният ти език. Защо всяка еманципирана жена си въобразява, че е голям шик да бъде цапната в устата?
— Едва ли ти си този, който има право да чете лекции по добро държане — отбеляза тя. — Вече пет години живееш в голям град, а продължаваш да се обличаш като продавач на наковални „Омаха“. Защо не си пуснеш малко по-дълга коса — като другите мъже? Тая твоя колежанска прическа е вече толкова старомодна. Чак ми е неудобно да се показвам с теб.
— Служебното ми положение не ми позволява да изглеждам като хипар от шейсетте години.
— Боже, боже! — отегчено поклати глава жена му. — Защо не се омъжих за някой водопроводчик или дървосекач? Защо ми трябваше да обиквам физик от селскостопански район?
— Приятно ми е да науча, че си ме обичала някога.
— И още те обичам, Джийн — каза тя и погледът й се смекчи. — Бездната между нас се отвори едва преди две години. Веднъж не можем да обядваме заедно, без да се наскърбяваме един друг. Защо не пратим всичко по дяволите и не идем да се любим в някой мотел този следобед? Чувствам се страхотно предразположена към секс днес.
— Това ще оправи ли нещата в крайна сметка?
— Поне ще е първата стъпка.
— Няма да мога.
— Пак твоето проклето отдаване на дълга — рече Дана и извърна глава. — Толкова ли не разбираш, че нашите служебни задължения ни разделят? Ние не можем да се опазим по този начин, Джийн. Най-добре и двамата да напуснем и да се върнем към преподавателската дейност. Ти си дипломиран физик, аз съм дипломиран археолог. С нашия опит и препоръки можем да кандидатстваме във всеки университет в страната. Нима забрави, че бяхме в един и същ факултет, когато се запознахме? Това бяха най-щастливите ни години, прекарани заедно.
— Съжалявам, Дана, но не мога да напусна. Точно сега ми е невъзможно.
— Защо?
— Работя върху важен проект…
— От пет години насам всеки проект беше важен. Моля те, Джийн, искам да спася нашия брак. Първата крачка зависи единствено от теб. Готова съм да подкрепя всяко твое решение, стига само да се махнем от Вашингтон. Този град ще убие всяка надежда за спасение на съвместния ни живот, ако продължаваме да чакаме.
— Нужна ми е още една година.
— Дори и след месец ще бъде късно.
— Обвързан съм със задължение, което изключва всякакъв повод за напускане.
— Кога ще свършат тия шантави секретни проекти? Ти не си нищо друго, освен инструмент в ръцете на Белия дом.
— Не ми помагат твоите сърцераздирателни щедри словоизлияния, Дана.
— Джийн, в името на Бога, зарежи тая работа.
— Не я върша в името на Бога, Дана, а в името на моята родина. Съжалявам, ако не мога да те накарам да ме разбереш.
— Зарежи я — отново настоя тя с плувнали в сълзи очи. — Никой не е незаменим. Мел Донър може да заеме мястото ти.
Той поклати глава и твърдо отсече:
— Невъзможно! Аз създадох този проект от нулата. Оплодих го със собственото си сиво мозъчно вещество. Длъжен съм да го доведа докрай.
Сервитьорът се приближи и попита дали са готови с поръчката за обяд.
Дана поклати глава.
— Аз не съм гладна.
Тя стана от масата и погледна към съпруга си.
— Ще се прибереш ли за вечеря?
— Налага се да работя до късно в службата.
Вече нищо не можеше да спре сълзите й.
— Каквото и да правиш, надявам се да си струва — едва чуто рече Дана. — Защото ще ти излезе солено.
Тя се обърна и с бързи крачки напусна заведението.
Противно на изтъркания образ на руския разузнавач от американските филми, капитан Андре Превлов нямаше нито широки рамене, нито обръсната глава. Той беше добре сложен, хубав мъж, с пригладена коса и изрядно поддържани мустаци. Външният му вид, наред с оранжевата италианска спортна кола и меката мебел в апартамента му с изглед към река Москва, не се нравеше особено на шефовете му в Управлението за чуждото разузнаване към съветския военноморски флот. Но независимо от тези дразнещи слабости на Превлов, вероятността да бъде отстранен от високия му пост в управлението беше малка. Славата му на най-способния специалист по разузнаването, която много внимателно си бе създал, както и обстоятелството, че баща му беше номер дванайсети в партията, го правеха непоклатим.
С обигран, непринуден жест той запали цигара „Уинстън“ и си наля чаша бомбайски джин. После седна и взе да преглежда купчината от папки, които помощникът му, лейтенант Павел Марганин, бе оставил върху бюрото му.
— За мен е загадка, сър — тихо заговори Марганин, — как можахте тъй бързо да попиете глупавите западни навици.
Превлов вдигна очи от папката и загледа Марганин със студен пренебрежителен поглед.
— И вие, като много от нашите другари, сте невежа по отношение на света като цяло. Аз мисля като американец, пия като англичанин, карам кола като италианец и живея като французин. И знаете ли защо?
Марганин се изчерви и смутен измънка:
— Не, сър.
— За да опозная врага, Марганин. Това именно е ключът — да познаваш врага си по-добре, отколкото той познава теб, по-добре, отколкото той познава себе си. Тогава нападай, преди той да има възможността да нападне теб.
— Това не са ли думи на другаря Нерв Четски?
