Краткият застой на операцията даде възможност на всички да огледат по-добре „Титаник“. Той изглеждаше крайно практичен и съвсем оголен без внушителните си комини и мачти. Стоманените плоскости на външните му стени бяха на петна и ръждясали, но черната и бялата бои на корпуса и надстройката не бяха изгубили лъскавината си. Видът му беше доста мърляв — като противна дърта проститутка, която живее със спомените за по-добрите времена и за отдавна повехналата красота. Страничните отвори и прозорчетата бяха покрити с грозната сива мокра стомана, а някога безукорно чистите палуби бяха плесенясали и задръстени от дълги с километри проядени въжета. Празните лодбалки за спасителните лодки сякаш се протягаха нагоре с гневни молби да им бъде върнато отдавна изгубеното им съдържание. Общото впечатление от презокеанския лайнер върху вълните въздействаше като свръхестествен предмет в сюрреалистична картина. И все пак от него лъхаше някаква необяснима ведрина, която не можеше да се опише.
— „Каприкорн“, тук Стърджис. Край.
— Тук Гън. Обадете се.
— Господин Джордино ми даде знак с три пръста, последван от вдигнати палци. Мъркър, Киъл и Чавез са все още живи.
Настъпи необикновена тишина. Тогава Пит отиде до аварийното командно табло и натисна бутона на сирената. Над вълните се разнесе пронизителен вой.
В отговор запищя силно и свирката на „Модок“ и Пит видя как иначе сдържаният Сандекър се разсмя и хвърли високо във въздуха шапката си. „Монтъри Парк“, „Алхамбра“ и накрая „Бомбърджър“ също се присъединиха и около „Титаник“ настъпи пълна какофония от сирени и свирки. За да не остане по-назад, „Джюно“ се приближи и подсили лудешката дандания с гръмък салют от лафета на двайсетсантиметровото си оръдие.
Това беше момент, който никой от присъстващите нямаше да изживее повторно. А Пит за първи път, откакто се помнеше, почувства как по бузите му се стичат струйки горещи сълзи.
Слънцето в късния следобед вече докосваше върховете на дърветата, а Джийн Сийграм продължаваше да седи отпуснат на една пейка в парка Ийст Потомак и съзерцаваше Колта в скута си. „Сериен номер 204 783, говореше си той наум, предстои ти да си свършиш работата, за която си произведен.“
Пръстите му едва ли не с любов погалиха цевта, барабана и ръкохватката. Самоубийство — това като че ли щеше да е най-доброто разрешение, с което да прекрати пропадането си в дълбоката депресия. Той се зачуди как тъй не му е минавала такава мисъл досега. Край на неудържимите сълзи посред нощ. Край на чувството за безполезност или на глождещата го отвътре мисъл, че животът му е явна преструвка.
Спомените за изминалите няколко месеца изплуваха в съзнанието му като отразени в пукнатото и криво огледало на болезненото отчаяние. Двете неща, към които най-много питаеше обич, бяха жена му и Сицилианският проект. Сега Дана си беше отишла, бракът му бе пълна бъркотия. А президентът на Съединените щати бе поел ненужния според Сийграм риск да издаде тъй скъпия му проект на заклетия враг на демокрацията.
Сандекър пък му разкри, че на флотилията за изваждането на „Титаник“ има двама съветски агенти. И фактът, че ЦРУ беше предупредило адмирала да не се намесва с шпионски действия, само заби още един пирон в ковчега на Сицилианския проект. Един от инженерите на НЮМА вече беше убит, а тази сутрин в дневния доклад на персонала на Сандекър, изпратен в секцията „Мета“, се съобщаваше за бедстващата подводница и че няма изгледи екипажът й да бъде спасен. Това трябва да е било саботаж. Повече от сигурно е. Обърканото съзнание на Сийграм вкарваше насилствено несъответстващите парченца на мозайката в несъответстващите места. Сицилианският проект беше мъртъв и сега той взе решение да умре заедно с него. Тъкмо понечи да освободи предпазителя на пистолета, когато върху него падна сянка и един глас заговори дружелюбно:
— Не ви ли се струва, че денят е прекалено хубав, за да сложите край на живота си?
Сержант Питър Джоунс обхождаше района си и както вървеше по пътеката покрай Охайо Драйв, забеляза седналия на пейката мъж. В първия момент Джоунс взе Сийграм просто за спиртосан скитник, който се припича на слънце. Помисли си дали да не го окошари, но реши, че само ще си загуби времето — „пипнатият“ безделник се озовава отново на улицата след не повече от двайсет и четири часа. Джоунс заключи, че едва ли си струва труда да пише безкрайните полицейски доклади. После обаче забеляза, че нещо в мъжа не отговаряше на стереотипната представа за блудната душа. Джоунс заобиколи нехайно и незабележимо един голям разлистен бряст и се извърна леко към единия край на пейката. Вгледа се по-отблизо и подозренията му се потвърдиха. Вярно, зачервените, невиждащи очи, изразният поглед на алкохолика, както и равнодушно отпуснатите рамене бяха налице, но в същото време се забелязваха някои дребни неща, които не бяха присъщи за скитник. Мъжът носеше лъснати обувки, скъп и изгладен костюм, лицето му беше гладко избръснато, ноктите на ръцете — грижливо поддържани. А имаше и пистолет.
