Сийграм бавно вдигна поглед към лицето на чернокожия полицай. Но вместо непоколебима бдителност срещна израз на искрено съчувствие.
— Не си ли правите прибързани заключения? — попита Сийграм.
— Човече, ако някога съм виждал класически случай на пагубна депресия, то това сте вие. — Джоунс посочи с ръка пейката. — Мога ли да седна?
— Това е градска собственост — равнодушно отвърна Сийграм.
Джоунс седна бавно на една ръка разстояние от Сийграм, протегна нехайно крака и се облегна назад, като остави ръцете си на показ и далеч от пъхнатия в кобура служебен пистолет.
— На ваше място бих избрал ноември — заговори тихо той. — През април поникват цветята, дърветата се раззеленяват, докато през ноември времето става противно, вятърът те вледенява до кости, небето непрекъснато е облачно и мрачно. Да, именно този месец бих избрал, за да свърша със себе си.
Сийграм стисна по-здраво пистолета си и хвърли поглед към Джоунс с мрачно предчувствие, очаквайки да предприеме нещо.
— Да разбирам ли, че се смятате за специалист по самоубийствата?
— Не съвсем — отвърна Джоунс. — Всъщност вие сте първият, когото ще наблюдавам на местопрестъплението. В повечето случаи се появявам на мястото дълго след свършения факт. Вземете например самоудавниците — те са най-противната гледка. Целите им тела са подпухнали и почернели, очите — разкашкани в орбитите им, след като са били кълвани от рибите. После идват скачащите. Веднъж видях един, скочил от трийсететажно здание. Паднал на краката си. Костите на пищялите стърчаха от раменете му…
— Нямам нужда от такива примери — озъби се Сийграм. — Нямам нужда да слушам ужасяващи разкази от чернокожо ченге.
За миг в очите на Джоунс проблеснаха гневни пламъчета, после угаснаха.
— За нас тояги и камъни… — рече той, после извади носна кърпа и без да бърза, попи потта от вътрешната лента на фуражката си. — Кажете ми, господин…
— Сийграм. Какво като узнаете името ми. Още малко и няма да има никакво значение.
— Кажете ми, господин Сийграм, как смятате да го осъществите? С един куршум в слепоочието, в челото или в устата?
— Не е ли все едно? Резултатът е един и същ.
— Невинаги — разговорливо отвърна Джоунс. — Не ви препоръчвам да се целите в слепоочието или в челото, поне с малокалибрен пистолет. Я да видя какъв е вашият? Ммм… да, май че е трийсет и осем. Може и да свърши мърлява работа, но се съмнявам, че ще ви убие на място. Познавах един младеж, който се гръмна в слепоочието с калибър четирийсет и пет. Размаза си мозъка и си извади едното око, но не умря. Живя с години като ряпа. Само си го представете как е лежал, а вътрешностите му изтичали по чаршафите, и как се е молил да го отърват от мъките му. Да, на ваше място, бих пъхнал дулото в устата си, та да прострелям и тила си. Това е най-сигурно.
— Ако не млъкнете — сопна му се Сийграм, насочвайки колта срещу Джоунс, — ще убия и вас!
— Ще убиете и мен? — изненада се Джоунс. — Та вие нямате смелост за това, Сийграм. Изписано е по лицето ви.
— Всеки човек е способен да извърши убийство.
— Вярно, убийството не е трудна работа. Всеки може да го извърши. Но само един психопат пренебрегва последствията.
— Виж ти, какъв философ почвате да се показвате.
— Ние, тъпите чернокожи ченгета, често обичаме да будалкаме белите с неизменните си остроумия.
— Извинявам се за бедния си подбор на думи.
Джоунс сви рамене.
— Вие си мислите, че имате проблеми, така ли, господин Сийграм. Да ви имам проблемите! Я се вижте — белокож сте, явно състоятелен, вероятно имате и семейство, и добро положение в обществото. Какво ще кажете да си разменим местата — вие да си смените цвета на кожата, да станете чернокожо ченге с шест деца и деветдесетгодишна паянтова къща с трийсетгодишна ипотека, а? Хайде, Сийграм, кажете нещо за това. Кажете ми колко всъщност е безпощаден вашият свят.
— Изобщо няма да ме разберете.
— Какво толкова има за разбиране? Нищо под слънцето не заслужава самоубийството ви. О, да, жена ви отначало ще пролее някоя и друга сълза, но после ще даде дрехите ви на Армията на спасението и след шест месеца ще бъде в леглото с друг мъж, а от вас няма да е останало нищо, освен снимка в албума. Я погледнете наоколо. Какъв прекрасен пролетен ден! Божичко, помислете си само какво ще изпуснете. Гледахте ли президента по телевизията?
— Президентът ли?
— Появи се в четири часа и започна да говори за всички велики неща, които се случили. Каза, че само след три години хора щели да летят до Марс, че било открито средство за овладяване на рака, а после показа снимки на някакъв стар потънал кораб, който правителството извадило от близо пет километра под водата.
Сийграм загледа Джоунс с изумление.
— Какво казахте? Изваден кораб ли? Кой кораб?
— Не запомних.
— „Титаник“? — попита шепнешком Сийграм. — Да не е „Титаник“?
— А, да, така беше името му. Много отдавна се блъснал в айсберг и потънал. Сега се сещам, че гледах по телевизията филм за „Титаник“. С Барбара Стануик и Клифтън Уеб… — Джоунс млъкна, когато забеляза как по лицето на Сийграм се смениха последователно изрази на неверие, на шок и на пълно объркване.
