— Бяхме прекалено заети, за да си позволим продължителни проучвания — отвърна Пит. — Но един от хората на Спенсър съобщи за още един скелет, намерен до камината в общия салон.
Сандекър посочи с брадичка отворена врата.
— Накъде се отива оттам?
— Към главното стълбище.
— Я да хвърлим по един поглед.
Двамата изкачиха площадката на стълбището над фоайето на палуба А. По стъпалата бяха струпани в безпорядък няколко кресла и дивана, паднали при потъването на носовата част на парахода. Перилата с изящните си, плавни линии все още изглеждаха здрави и невредими, а стрелките на бронзовия часовник бяха замръзнали на 2:21. Мъжете продължиха надолу по затлачените от тиня стълби и влязоха в един от коридорите, водещ към самостоятелните кабини. Поради липса на външно осветление в обстановката имаше нещо зловещо. Плесенясала и паднала ламперия, прекатурени и разместени мебели изпълваха всяка кабина. Беше толкова тъмно, че не можеше да се различи никаква подробност и те продължиха по коридора. След няколко крачки пътят им бе препречен от стена от съборетини, което ги принуди да се върнат обратно в гимнастическия салон.
Тъкмо прекрачиха прага и наведеният над радиоапарата мъж се обърна. Беше Ал Джордино.
— Чудех се къде изчезнахте вие двамата. Хората от петролната компания „Уран“ питат за подводницата си.
— Предай им, че ще си получат тяхната „Дийп Фадъм“ от носовата палуба на „Титаник“ веднага щом го извадим на сух док в Ню Йорк — нареди му Пит.
Джордино кимна и се обърна отново към радиото.
— Оставете търговците да се вайкат за скъпата си собственост при такъв забележителен случай — рече Сандекър. — Та, като стана дума за забележителен случай, иска ли някой от вас, господа, да ознаменуваме този случай с глътка алкохол?
— Алкохол ли казахте? — вдигна очаквателен поглед Джордино.
Сандекър бръкна под сакото си и извади две шишета.
— После да не кажете, че Джеймс Сандекър не се грижи за персонала си.
— Пази се от подаръци, дадени от адмирали — измърмори Джордино.
Сандекър му хвърли отегчен поглед.
— Колко жалко, че мина времето, когато можеше да хвърлиш някого в морето.
— Или да го влачиш под кила — добави Дръмър.
— Обещавам никога вече да не се надсмивам на нашия водач. При условие обаче, че непрекъснато ме държи на градус — заяви Джордино.
— Малка е тая цена — въздъхна Сандекър. — Изберете си отрова, господа. Ето ви бутилка скоч „Къти Сарк“ за печените граждани и бутилка „Джак Даниълс“ за селските момчета. Донесете чаши и бъдете мои гости.
Точно за десет секунди Джордино намери определения брой пластмасови чаши в електрифицирания малък като за Мики Маус камбуз. Когато питието бе разлято, Сандекър вдигна чаша.
— Господа, да пием за „Титаник“! Нека той никога вече да не почива в мир.
— За „Титаник“!
— Правилно! Точно така!
Тогава Сандекър се отпусна в един сгъваем стол и докато отпиваше от уискито си, се запита между другото кой ли от мъжете в този подгизнал салон получава заплата от съветското правителство.
Съветският генерален секретар Георги Антонов изпускаше чести, буйни кълба дим и гледаше замислен Превлов.
— Трябва да ви кажа, капитане, че не вярвам да излезе нещо от цялата тази работа.
— Обмислихме всички възможности и ни остана единствено тази — каза Превлов.
— Тя крие опасности. Опасявам се, че американците няма да приемат безропотно кражбата на ценния им бизаний.
— Веднъж падне ли ни в ръцете, другарю секретар, няма да има никакво значение колко високо ще се развикат американците. Вратата ще им бъде тръшната под носа.
Антонов мачкаше една друга ръцете си. На стената зад него висеше голям портрет на Ленин.
— Не бива да се допускат никакви международни последици. Пред света всичко трябва да изглежда така, сякаш ние сме изцяло в правата си.
— Този път американският президент няма да прибегне до помощ. Международното право е на наша страна.
— Това ще означава край на така наричаното разведряване — отбеляза мрачно Антонов.
— Ще означава също и началото на края на Съединените щати като суперсила.
— Ободряващо предположение, капитане, радвам се да го чуя. — Лулата му беше загаснала и той отново я запали, изпълвайки стаята със сладникав аромат. — Провалите ли се обаче, американците ще кажат същото за нас.
— Няма да се провалим.
— На думи — каза Антонов. — Един добър адвокат подготвя делото на ищеца по същия начин, както и своето. Какви мерки сте предвидили, в случай на неизбежно осуетяване?
— Ще унищожим бизания — отвърна Превлов. — Ако ние не можем да го притежаваме, тогава и американците ще бъдат лишени от него.
— Това включва ли унищожение и на „Титаник“?
— Задължително. Като унищожим „Титаник“, ще унищожим и бизания. Ще го направим така, че да не може и дума да става за повторна възстановителна операция.
