Превлов се умълча, но Антонов се чувстваше удовлетворен. Беше дал съгласието си за мисията. Той внимателно огледа Превлов. Капитанът имаше вид на човек, който не допуска провали. Всяко негово движение, всеки жест изглеждаха така, сякаш бяха предварително добре обмислени. Дори в думите му се долавяше нотка на уверена предвидливост. Да, Антонов беше удовлетворен.
— Кога заминавате за Северния Атлантик? — попита той.
— С ваше разрешение, другарю секретар, веднага. На летище „Горки“ чака в готовност далекобоен разузнавателен бомбардировач. В порядъка на дванайсет часа аз с положителност ще бъда на мостика на „Михаил Курков“. Благосклонната съдба ни донесе ураган и аз докрай ще се възползвам от силата му така, че нашето напълно законно превземане на „Титаник“ да изглежда като диверсия.
— Тогава да не ви задържам. — Антонов стана и притисна Превлов в огромната си мечешка прегръдка. — Надеждите на Съветския съюз са във вас, капитан Превлов. Моля ви, не ни разочаровайте.
За Пит денят тръгна наопаки още щом се откъсна от подготвителната работа и се упъти към товарен трюм №1 на палуба Ж.
Гледката, която се разкри пред очите му в затъмненото помещение, представляваше пълна разруха. Трезорът, където се намираше бизания, беше затрупан под огънатата предна стена.
Той остана дълго време загледан в лавината от счупена и извита стомана, която пречеше на всякакъв лесен достъп до ценния елемент. Точно тогава усети, че някой стои зад него.
— Май ударихме на камък — каза Сандекър.
— Поне засега — кимна Пит.
— Може би, ако…
— Седмици ще са нужни за режещите ни инструменти, за да разчистят път през тази стоманена джунгла.
— Няма ли друг начин?
— Един кран „Допълман“ ще изхвърли отпадъците за няколко часа.
— Значи искаш да кажеш, че нямаме друг избор, освен да стоим със скръстени ръце и да чакаме търпеливо, докато стигнем до суходоковите съоръжения в Ню Йорк.
Пит го погледна на слабата светлина и Сандекър видя безсилието, изписано по лицето му. Отговорът беше излишен.
— Пренасянето на бизания на „Каприкорн“ щеше да е в наша полза — отбеляза Пит. — Положително би ни спестило сума ти неприятности.
— Бихме могли да симулираме прехвърляне.
— Нашите приятелчета, които работят за руснаците, ще надушат измама още преди първият сандък да е тръгнал натам.
— При положение, разбира се, че и двамата са на борда на „Титаник“.
— До утре по това време вече ще знам това.
— Да разбирам ли, че имаш представа кои са?
— Единият вече съм го нацелил — онзи, който уби Хенри Мънк. Другият е само обмислено предположение.
— Много ми е любопитно да узная кои си издирил — рече Сандекър.
— Моето доказателство никога няма да убеди един федерален прокурор, а още по-малко съдебни заседатели. Дайте ми още няколко часа, адмирале, и аз ще сложа и двамата, Сребро и Злато, или каквито са им там глупавите кодови имена, право в скута ви.
Сандекър се вгледа в него, после каза:
— Толкова ли си близо?
— Да, толкова!
Сандекър прекара уморена ръка по лицето си и стисна устни. Погледът му се отмести към тоновете стомана, срутени върху трезора.
— Оставям всичко на теб, Пит. Ще подкрепям играта ти до последното раздаване. Всъщност нямам и голям избор.
Пит имаше и други притеснения. Двата буксира на Военноморските сили, които адмирал Кемпър беше обещал да изпрати, щяха да пристигнат след часове, а някъде предобед без никакви видими причини „Титаник“ си науми да наклони десния си борд до седемнайсет градуса.
Лайнерът се движеше прекалено дълбоко във водата, гребените на вълните се плискаха в запоените отвори на палуба Д само на три метра под шпигатите. И въпреки че Спенсър и екипът му по изпомпването бяха успели да спуснат смукателните тръбопроводи през товарните люкове на товарните палуби, те не можаха да си пробият път през затрупаните от развалини стълби, за да стигнат до отделенията за машините и котлите, където все още имаше най-голямо количество вода — далечна и недостъпна.
Дръмър седеше в гимнастическия салон, мръсен и изтощен след денонощната си работа, и отпиваше какао от чашата си.
— След близо осемдесет години престой във вода и плесен — заговори той — дървените парапети в коридорите са паднали и са ги задръстили така, че са станали по-непроходими от всяко бунище в Джорджия.
Пит седеше все тъй наведен над чертожната маса до радиопредавателя, откъдето не бе помръдвал целия следобед. Погледна със зачервени очи към напречния чертеж на надстройката на „Титаник“ и попита:
— Не можем ли да си пробием път през главното стълбище или през асансьорните шахти?
— Стълбището е затрупано от тонове разхвърляни боклуци чак до палуба Г — поясни Спенсър.
— И няма никаква възможност да се проникне до асансьорните шахти — добави Гън. — Те са претъпкани с купища разядени въжета и разбита машинария. Но дори и да ги нямаше тях, херметическите врати с двойни патрони в по-долните помещения са плътно замръзнали в затворено положение.
— Те са били затворени автоматически от първия корабен офицер веднага след сблъсъка с айсберга — каза Пит.
