Сенатор Харви Милстед беше утвърден лидер с непоклатим морал и здрав политически инстинкт, който влагаше разум и предвидливост в своята дейност по всички въпроси. Истински държавник. Или поне така го виждаше обществото. В действителност Милстед бе първокласен женкар, пристрастен към болкоуспокояващите поради хронично заболяване на гръбнака. Злоупотребата с лекарства понякога го докарваше до почти невменяемо състояние. Освен това имаше все по-сериозни проблеми с алкохола. Вече от години не подаваше сериозни законодателни предложения, макар че на младини бе помогнал за утвърждаването на множество закони, които днес облагодетелстваха всеки американец. Напоследък отвореше ли си устата, почваше да бръщолеви безсмислици, но говореше толкова авторитетно, че никой не смееше да възрази. Освен това пресата обожаваше този чаровен сенатор с изискани маниери и все още силни позиции на водач. Той редовно подхранваше медиите с умерен поток от пикантни подробности и винаги позволяваше да бъде цитиран. Как да не го обичат?
Конгресът имаше петстотин трийсет и петима членове — сто от тях сенатори, останалите в Камарата на представителите. Според оптимистичната преценка на Бюканън около три четвърти от тях бяха почтени, усърдни, искрено загрижени за страната мъже и жени, които твърдо вярваха, че работят за хората. Бюканън ги наричаше с общото прозвище „вярващите“. Стараеше се да няма нищо общо с тях. Пипнеше ли ги, нямаше да спечели нищо друго, освен дълъг престой зад решетките.
Останалите водачи на Вашингтон приличаха на Харви Милстед. Повечето бяха пияници, женкари или жалки развалини — истински марионетки, готови да захапят примамките на Бюканън.
В течение на годините Бюканън бе успял да завладее две подобни групи. Не републиканци или демократи. С немалка доза сарказъм той наричаше партиите, които го интересуваха, „кореняци“ и „зомбита“.
Кореняците познаваха системата по-добре от всички останали. Те самите
За разлика от тях зомбитата бяха дошли в Конгреса без капчица морал или политически възгледи. Те печелеха ръководните си места с шумни и скъпо платени кампании в медиите. Изглеждаха страхотно в словесните престрелки по телевизията или при дискусии на строго ограничени теми. Всъщност не можеха да се похвалят нито с ум, нито със способности, но пък умееха да се рекламират с пламенния ораторски ентусиазъм на младия Джон Кенеди. И когато бъдеха избрани, пристигаха във Вашингтон без ни най-малка представа с какво ще се заемат. Бяха постигнали единствената си цел — да спечелят предизборната кампания.
Въпреки това обаче зомбитата се бореха да останат в Конгреса, защото обичаха властта и облагите на високата служба. Окопаваха се здраво и отблъскваха всички кандидати за техните постове, като в това отношение им помагаше и безумният растеж на изборните разноски. Вярно, на теория все още бе възможно да бъдат изместени — точно колкото е възможно да изкачиш Еверест без кислород. Стига само да не дишаш няколко дни.
Бюканън и Милстед седнаха на удобен кожен диван в просторния сенаторски кабинет. Лавиците по стените бяха отрупани с обичайните трофеи на един дългогодишен политик — почетни медали и плочи, сребърни купи, кристални награди, стотици снимки на сенатора сред още по-знаменити хора; церемониални чукчета с надписи и бронзови миниатюрни лопати, символизиращи облагите, които бе донесъл на своя щат. Докато Бюканън се оглеждаше наоколо, внезапно му хрумна, че през целия си професионален живот е обикалял да проси с шапка в ръка из подобни кабинети.
Още бе ранно утро, но във външния кабинет екипът на сенатора работеше трескаво за предстоящия тежък ден с избирателите от Пенсилвания — обеди, речи, мълниеносни появи на светски събития, дружески срещи и разговори на чашка. Сенаторът не смяташе да се кандидатира отново, но винаги е приятно да се представиш добре пред хората от родния край.
— Много ти благодаря, задето се съгласи да ме приемеш без предупреждение, Харви.
— Трудно е да ти откаже човек, Дани.
