— Ще премина направо на въпроса. Законопроектът на Пикънс предвижда да се орежат средствата на моя фонд и още двайсетина програми за чуждестранна помощ. Не можем да допуснем това. Резултатите говорят сами за себе си. Детската смъртност е намаляла със седемдесет процента. Боже мой, какво чудо са ваксините и антибиотиците! Създават се работни места, икономиката преминава от изнудване и грабежи към законен бизнес. Износът е нараснал с една трета, а вносът от нас с двайсет на сто. Както виждаш, това създава работни места и тук. Не можем да позволим точно сега да ни подложат крак. Не само че ще е неморално, но и просто глупаво. Ако успеем да изправим на крака тези държави, няма да имаме нарушен търговски баланс. Но за това е необходимо най-напред да се осигурят стабилни източници на електричество. И образовано население.
— АМР постигна значителни резултати — напомни му сенаторът.
Бюканън познаваше много добре дейността на Агенцията за международно развитие. Възникнала първоначално като независима организация, сега тя бе подчинена на държавния секретар, който повече или по-малко контролираше нейния твърде голям бюджет. АМР стоеше начело на американската външна помощ заедно с множество фондове, които се вливаха в нейните дългосрочни програми. Всяка година се водеше енергична борба за насочване на бюджетните средства в една или друга посока. Бюканън неведнъж бе оставал с празни ръце и накрая това му омръзна. Процесът на финансови дарения беше напрегнат, конкуренцията жестока и пари получаваше само онзи, който отговаряше на шаблоните, заложени от агенцията.
— АМР не може да се справи с всичко. А моите клиенти са прекалено дребен залък за Международния валутен фонд и Световната банка. Освен това напоследък всички говорят само за „необходимо развитие“. Иначе никакви долари. Дявол да го вземе, по мое време храната и лекарствата бяха необходими за човешкия живот. Вече не са ли?
— Не ме агитирай, Дани, знам всичко — отвърна сериозно Милстед. — Но вече и тук хората почнаха да си броят парите. Блаженото време отмина.
— Клиентите ми ще се съгласят и на трохите. Само не ги отрязвай.
— Виж какво, просто няма да придвижа законопроекта.
Милстед намекваше за една обичайна практика в Сената — ако председателят на някоя комисия не искаше един или друг законопроект да се придвижи, просто не го включваше в дневния ред. Бюканън неведнъж бе прибягвал до тази игра.
— Да, но Пикънс, току-виж, се наложил — каза Бюканън. — Носят се слухове, че е решил твърдо да стигне до гласуване. И тогава може да намери повече симпатизанти, отколкото в комисията. Защо не обявиш вето на законопроекта?
Дани Бюканън беше майстор на този похват. Ветото означаваше просто, че някой сенатор възразява срещу внесения законопроект. И документът увисваше в безтегловност, докато възраженията не бъдат оттеглени. Преди години Бюканън и неговите съюзници от Капитолийския хълм използваха с поразителен резултат същия трик, за да защитят някои от най-могъщите американски корпорации. Във Вашингтон бе потребна огромна власт, за да блокираш събитията. А за Бюканън това открай време представляваше най-увлекателната страна на този град. Законите за реформа в здравеопазването или за ограничаване на тютюнопушенето просто изчезваха в зейналата бездна на Конгреса. И твърде често имаше всемогъщи организации, желаещи на всяка цена да запазят статуквото, което сами бяха изградили. За тях всяка промяна беше недопустима. Именно затова значителна част от някогашната дейност на Бюканън беше насочена към погребване на всички закони, застрашаващи неговите могъщи клиенти.
Често наричаха тази маневра и „сляпо прехвърляне“, защото можеше да се подава като щафетна палка от човек на човек. Когато отпаднеше ветото на един сенатор, друг можеше да повдигне възражения и само висшето ръководство знаеше кой е той. Имаше и други игри, но, така или иначе, сляпото прехвърляне беше ужасна загуба на време и гарантираше неминуем успех в задкулисните интриги.
Сенаторът поклати глава.
— Открих, че Пикънс е заклещил два мои законопроекта, и смятах да се споразумея с него. Сложа ли му още едно вето, копелето ще се вкопчи в задника ми като мангуста в кобра.
Бюканън се облегна назад и отпи глътка кафе, докато в главата му се рояха една подир друга десетки политически стратегии.
— Слушай, дай да започнем пак отначало. Ако имаш необходимите гласове, за да отхвърлиш законопроекта, включи го в дневния ред и му виж сметката веднъж завинаги. След това дори и да влезе в пленарната зала, едва ли ще получи подкрепа. По дяволите, почне ли голямото обсъждане, можем да го държим до второ пришествие, да искаме поправки и допълнения, да го прехвърляме по комисии и тъй нататък, а ще се преструваме, че водим пазарлък за някой от твоите законопроекти. Всъщност изборите вече са толкова близко, че само с липса на кворум можем да го разтакаваме сума ти време.
Милстед кимна замислено.
— Знаеш ли, малко ме безпокоят Арчър и Симс.
