— Мисля, че всички знаете, че Елена Очоа, жената, която почина вчера, е била приятелка на моето семейство, по-точно на майка ми. Знаете също, че от нощта, когато задържахме Берасатеги и Росарио изчезна, твърдя, че не ми се покрива времето от излизането им от клиниката до появата им в дома на леля ми. Винаги съм смятала, че са се отбили първо другаде, където тя се е преоблякла и където са останали, докато стане време, в някоя къща или тайна квартира. Не са отишли в дома на баща му, сигурна съм, и това ни препраща отново към Елена Очоа. Тя ми разказа, че в края на седемдесетте и началото на осемдесетте години някаква група, подобна на секта, се настанила в един чифлик в Орабидèа. Приличали на хипита, живеели в комуна и организирали културни или духовни сбирки, които скоро се изродили в окултизъм. Принасяли в жертва дребни животни, заговорило се дори за възможността да се пристъпи към човешко жертвоприношение. Тогава Елена Очоа се отдръпнала, но групата просъществувала още известно време. През онази епоха такива комуни не са били рядкост, най-вероятно са възниквали под естетическото влияние на псевдосатанинските секти като тази на Чарлз Менсън[17], прочул се най-вече с убийствата в Нощта на ножовете. По онова време много младежи, разочаровани от християнството и тогавашното консервативно общество, кокетирали със свободната любов, наркотиците и окултизма. В повечето случаи този коктейл изглеждал възбуждащ и придавал силна сексуална привлекателност на техните водачи. Голяма част от групите се разпадали с привършване на запасите им от ЛСД.
Следвайки указанията на Елена Очоа, днес сутринта открих въпросния чифлик. Сега имотът е напълно обновен и опасан с охранителни средства. В него живее уважавана и заможна двойка почти в пенсионна възраст, която е членувала в първата група. Тяхна съседка разпозна без никакво съмнение колата на Берасатеги. Разговарях с мъжа и жената и те се видяха принудени да признаят, че го познават, но щом ги запитах от какво естество са били отношенията им, ми връчиха тази визитна картичка. „Лехарета и Андия. Адвокати“…
— Може да е случайност. Сигурно представляват много хора.
— Да, възможно е — съгласи се Амая. — Но съседката ми разказа също, че са имали дъщеря, която починала като бебе. Ако от въпроса ми за Берасагети им стана неприятно, при споменаването на детето изпаднаха в истерия. Възможно е да е случайност, разбира се, но мъртвите бебета вече започват да ми идват прекалено много.
— Мислите, че може би са правили нещо с децата си? Аутопсиите са установили внезапна детска смърт.
Тя подмина въпроса.
— Това, което искам да проверя, е дали някоя от тези двойки е свързана по някакъв начин с адвокатите, с Берасатеги или с Мартинес Байон. Би било интересно да открием и смъртния акт на момиченцето. Казвало се е Аинара, Аинара Мартинес Байон, починало е на година и два месеца от кръвоизлив в мозъка, когато с родителите си е било в Англия, и явно е било погребано там. Йонан, защо не се заемеш с това? Ти май познаваше някого от посолството, нали? — каза тя, докато ставаше, за да покаже, че съвещанието е свършило. Тръгна към вратата, където изчака всички да излязат. — Монтес, един момент.
Спря го, затвори вратата и се обърна към него.
Инспектор Монтес беше от хората, които те гледат втренчено, когато имат нещо да ти казват, това бе част от импулсивния му и откровен нрав. През последните дни поне на два пъти бе изпитала чувството, че Монтес иска да ѝ каже нещо, което в крайна сметка бе премълчал.
Подкара направо.
— Фермин, струва ми се, че от няколко дни имаме нещо да си кажем.
Той кимна в знак на съгласие, с нещо средно между облекчение от неизбежното и тревога от неминуемото, но не каза нищо. Полицейският контекст и очевидното преимущество да го заговори в личния си кабинет едва ли бяха най-подходящата атмосфера за откровеност, освен това тя отлично знаеше, че Фермин Монтес е от хората, чийто език най-добре се развързваше на чашка.
— Ще ти остане ли време след работа да пийнем по една бира и да поговорим?
— Иска ли питане, шефке — отвърна той облекчено, — но сега елате с нас на кафе. Аз ви каня, имаме повод за празник: Сабалса се жени.
Пусна инспектор Монтес да излезе пръв, използвайки секундите, за да заличи от лицето си гримасата на недоумение и тревога, докато слушаше шумните поздравления, с които останалите посрещнаха новината.
Бяха нужни три бири и няколко порции калмари в бара на казиното, за да се отпусне Монтес достатъчно и да си разтвори душата. Амая се засмя на последния виц, който ѝ бе разказал, и неочаквано го притисна.
— Е, Фермин, ще изплюеш ли камъчето най-сетне, или ще чакаш, докато съвсем се напия?
Той кимна, наведе глава и избута чашата до средата на бара.
— Хайде да се поразходим.
Амая хвърли една банкнота върху тезгяха и го последва.
