— Гледай ти, сестричке, не знаех, че таиш такива красиви чувства към Фермин. Нямаш никакво доказателство за случилото се в нощта, когато Виктор умря, не си го и представяш дори. Признавам, че може би не бях напълно откровена с Фермин, когато се запознахме, но тогава аз бях още омъжена и той го знаеше. Сега нещата стоят другояче и интересът ми е напълно почтен.
— Почтен, друг път. Че имаш интерес, имаш, вярвам ти, всъщност убедена съм, че това е думата, определяща отношението ти към околните, явно имаш някакъв интерес, след като искаш да се обвържеш с него, но това няма нищо общо с отношенията между мъжете и жените, защото ти, Флора, се интересуваш от нещо в по-различна опаковка: младо, русо и много красиво момиче. Или греша?
Обичайното презрение в погледа на Флора премина в ярост, не по-малко свирепа от тази, която гореше в очите на Амая и ги сродяваше може би за първи и единствен път. Когато заговори, мъката бе стиснала гърлото ѝ така, че гласът ѝ прозвуча задавен и прекършен от болката и гнева.
— Ти нямаш ни най-малка представа какво ме свързваше с нея, не смей да я споменаваш.
Амая я изгледа, смаяна. Флора изглеждаше съсипана, прегърбена като под непосилен товар, цялата светлина в нея бе угаснала и бе потъмняла пред очите ѝ, като налегната от тежка болест. Не беше за пръв път. При всяко споменаване на връзката ѝ с Ан реакцията на Флора беше винаги колкото преувеличена, толкова и искрена, затова Амая вече не се съмняваше, че каквото и да бе имало между двете, сестра ѝ никога не бе изпитвала по-голяма страст, страст, каквато нито един мъж не бе успял да събуди у нея, толкова опустошителна, че все още разкъсваше сърцето ѝ и ѝ бе дала сили да дръпне спусъка.
Тя я наблюдаваше мълчаливо. Когато стоиш пред човек, който се навежда да събере от земята остатъците от разбитата си на парчета гордост, няма място за много приказки. Флора се загърна в палтото си и поглеждайки я презрително за последно, седна в колата си, докато Амая снимаше с джиесема си предницата на автомобила.
Ибай се будеше много рано, понякога още преди разсъмване. После, към девет и половина-десет, обикновено се унасяше и спеше до обед, но през първите утринни часове беше усмихнат и приказлив и не спираше да бърбори. Амая го взе на ръце, затвори вратата на спалнята зад гърба си, за да поспи Джеймс още малко, и през следващите два часа се разхожда с детето из цялата къща, показвайки му всеки любим предмет, гледайки през прозорците водите на река Бастан, която течеше отсреща кротка и матова, с леденото си утринно сияние. Тананикаше му песнички, които измисляше в движение и в които се разказваше колко е хубаво момчето и колко много го обича мама. Малкият гледаше всичко с широко отворени очи и я даряваше с широки усмивки, съчетавани с нещо подобно на целувки, състоящи се в това, да залепва отворената си сочна устица върху бузите ѝ, на което тя отвръщаше с щастлив смях и стотици целувки по русата му главица, опивайки се от сладкото му ухание на бисквити и масло.
Предишната вечер не беше преминала така приятно. Видимото недоволство на Джеймс и на леля ѝ от срещата с Флора се бе проточило по време на цялата вечеря, по време на която само Рос, понеже не беше присъствала, се опитваше напразно да съживи разговора. Когато тръгнаха да си лягат и макар да им беше обяснила, че спорът ѝ с Флора няма нищо общо с погребението на Росарио, Джеймс я предупреди:
— Точно преди да ни прекъснеш, Флора ни съобщаваше, че заупокойната служба за Росарио ще бъде вдругиден в енорийската църква „Свети Яков“. Не знам защо си се скарала със сестра си и не искам да знам, но се надявам, че помниш какво те помолих и че ще седнеш до мен в църквата.
Направи си кафе с мляко само с една ръка, отказвайки да остави Ибай дори за миг, докато си мислеше за Джеймс и за това, колко добре я познава. Независимо от клетвите, които успяваше да изтръгне от нея, той знаеше колко е упорита и че никога не се отказва от битка. Разбираше мотивите за молбите на мъжа си да се преструва поне по време на заупокойната служба, че приема Росарио за мъртва. Но от друга страна, ѝ се струваше непоносимо това, че той, както уж я обичаше, я караше да изневерява на себе си.
Видя го да влиза в кухнята с прекрасната си усмивка, по долнище на пижамата и тениска на „Денвър Бронкос“, която прилепваше към торса му така, че мускулите му изпъкваха и я подсещаше защо го обожава.
— Откраднала си ми халата — прошепна той, докато я целуваше и галеше главичката на Ибай.
— Веднага ти го връщам, вече почти съм закъсняла — отвърна тя, подавайки му детето и събличайки пред него дебелия халат, под който беше само по бельо.
— Леле, татее! — възкликна той, при което тя се разсмя, защото си спомни старата шега от началните години след пристигането му в Испания, когато като всички чужденци бе усвоил най-напред неприличните думи и си бе изградил личен репертоар от абсурдни изрази, които не разбираше, но му се струваха най-привлекателната част от езика.
