През последните часове температурата беше спаднала с няколко градуса, отнасяйки дъждовните и меки дни, за да ги замени с ледените пориви на вятъра, които бяха прогонили от улиците всичко живо. Двамата тръгнаха мълчаливо през площада и прекосиха улицата, водеща към входа на църквата. Най-накрая там Фермин спря и отново я погледна в очите. Каквото и да имаше да ѝ казва, то очевидно щеше да му струва много.
— Не знам как да ви го кажа, но ето ви го. От няколко дни съм отново с Флора.
Амая отвори уста, не вярвайки на ушите си, беше толкова смаяна, че едва успя да попита.
— Какво означава, че си с Флора?
Той отклони за миг поглед от изпитателните ѝ очи, сякаш искаше да почерпи сили от сенките край църквата, за да обясни нещо, което дори за него беше необяснимо.
— Преди няколко дни, когато се качвах към управлението, се разминах с колата ѝ, видяхме се, тя ме повика… Поговорихме и се събрахме.
— Мамка му, Фермин! Ти луд ли си? Не помниш ли какво ти причини? Не помниш ли какво щеше замалко да направи?
Той отново отклони поглед и хапейки долната си устна, вдигна глава към ясното мразовито небе в бастанската нощ.
— Тя е зла, Фермин. Флора е зла, ще те съсипе, ще те довърши, тя е демон, не си ли го проумял?
Монтес пламна, хвана я за раменете и я разтърси леко, приближи лицето си до нейното и каза:
— Разбира се, че съм го проумял, иска ли питане, знам я каква е, но какво да направя? Обичам я, влюбен съм в нея, откакто се помня, и колкото и да се мъчех да се убедя в обратното, през всичките тези месеци не съм преставал да я обичам дори за ден. Освен това нещо ми подсказва, че тя е последната ми спирка.
Беше много близо до нея и тя виждаше отчаянието в очите му, усещаше болката в душата му. Вдигна ръка и нежно погали мъжката буза, клатейки невярващо глава.
— Лоша работа, Фермин… — каза тъжно.
— Така е… — съгласи се той
Разделиха се и като по негласно споразумение закрачиха към улица „Сантяго“ рамо до рамо и без да говорят. Като стигнаха до моста, Амая спря.
— Фермин, при никакви обстоятелства, нищо, повтарям, нищо от това, което се случи или се каже в управлението или извън него във връзка с разследванията, не бива да стига никога до ушите на сестра ми. Никога. — Той кимна в знак на съгласие. — Никога — натърти тя. — Повтори го.
— Никога, давам ви думата си. Научих си урока.
— Дано, инспектор Монтес, защото и при най-лекото съмнение, че не е така, цялото ми уважение към вас ще рухне и ще се погрижа да ви отстранят. Не само от случая, а от полицията, и то завинаги.
Прекоси моста, като за първи път пропусна да се заслуша в ромона на водата. Решителният и бърз ход, подхранван от растящия в гърдите ѝ гняв, я накара да забрави за студа, от който иначе щеше да трака зъби. Вече наближаваше къщата на леля си, когато реши почти в движение да я подмине и да се разходи, за да се уталожат раздразнението и яростта, които я бяха обзели. Но изведнъж видя колата на Флора, паркирана пред входната арка. Закова се на място и се втренчи в автомобила, сякаш беше необичаен предмет, забравен там от извънземно разузнаване. Влезе в къщата и без да сваля пухенката си, надникна в гостната на Енграси. Всички бяха насядали около Флора и слушаха внимателно колко хубаво е организирала погребалната служба за Росарио. Сестра ѝ държеше в едната си ръка чинийка, а в другата чаша с кафе, от което отпиваше на малки глътки, докато говореше.
Някак много отдалеч чу поздравите на своите близки, саркастичната със сигурност забележка на Флора, а от още по-отдалеч собствения си глас, дрезгав и неумолим, който казваше на сестра ѝ:
— Вземи си палтото и излез с мен навън.
Изражението и тонът ѝ не допускаха спор. Усмивката на Флора изчезна.
— Случило ли се е нещо, Амая?
Тя не отговори, взе от закачалката в антрето палтото на сестра си и го хвърли в краката ѝ. Пренебрегвайки възраженията и въпросите на останалите, застана безмълвно на входа и изчака Флора да мине покрай нея. Последва я навън и затвори вратата зад гърба си.
— Може ли да знам за какво е това бързане?
— Престани с този театър, Флора, престани да се преструваш, че си нормален човек, и ми кажи какво си намислила.
— Не знам за какво говориш.
— Говоря за Фермин Монтес, говоря за мъжа, когото замалко не уби, говоря за полицая, който беше отстранен почти година заради теб.
Флора се овладя и доби обичайната си физиономия на човек, който всеки момент ще загуби търпение.
— Мисля, че не ти дължа никакво обяснение. Фермин е мъж, аз съм жена, а и двамата сме вече доста големички.
— Точно тук грешиш, сестро. Не забравяй, че аз бях там в нощта, когато Виктор умря, и знам какво стана в действителност, знам кое те накара да започнеш тогава връзката с Монтес. Това, което не разбирам, е защо го правиш сега. Остави човека на мира.
Флора се разсмя.
