Тогава си спомни нещо, една мисъл, която се въртеше в главата ѝ, но не ѝ се удаваше да класифицира. Бе изникнала от самия довод, който бе размахала пред съдия Маркина, беше част от собствените ѝ обяснения и още тогава ѝ бе хрумнало, че това е важна подробност, която не бива да забравя, но ето че я бе забравила и чувството, че може да се окаже от изключително значение, се засилваше с всяка минута, докато се мъчеше да повтори думите си, търсейки мига, в който се бе появила. Светкавицата, така го наричаше Дюпри, светкавицата, невероятният електрически заряд, който просветваше само за миг, но бе достатъчен, за да изпържи мозъка ти, искра, пламнала в някое ъгълче на централната нервна система, която бе в състояние да озари за една микросекунда всички тъмни зони на мозъка, заряд, преизпълнен с информация, който може да ти помогне да решиш случая, стига да внимаваш.
Минаваше единайсет часът, когато пристигна в Елисондо. Пресече пустата улица „Сантяго“ и след моста зави надясно, а после наляво зад „Тринкете“, за да види Хуанитаенеа. Липсата на грижи вече личеше в изоставената след ареста на Янес зеленчукова градина. Забеляза, че някои от високите колове, за които се завързваха растенията, са паднали, а в най-близката до шосето част, докъдето достигаше уличното осветление, различи бурени. На оскъдната в тази нощ на растяща луна светлина къщата изглеждаше почти зловещо, за което допринасяха и палетата със строителни материали, струпани безредно пред входа.
Енграси седеше пред камината и гледаше телевизия. Приближи се към нея, потривайки премръзналите си ръце.
— Здравей, лельо. Къде са другите?
— Здравей, скъпа, колко си студена! — отвърна лелята, когато Амая се наведе да я целуне. — Седни до мен да се постоплиш. Сестра ти вече си легна, а Джеймс преди малко отиде горе с малкия и не е слизал, сигурно е заспал…
— Отивам да ги видя и веднага се връщам — отвърна тя и се измъкна от ръката ѝ. — Гладна съм.
— Не си ли вечеряла? Ей сега ще ти приготвя нещо.
— Не, лельо, недей, моля те, ще хапна нещо, като сляза — добави Амая и тръгна нагоре по стълбите, но видя, че леля ѝ вече е станала и се запътва към кухнята.
Енграси се оказа права. Джеймс беше заспал до Ибай и като ги видя така, един до друг, усети как я пробожда острият шип на угризението заради целувката на Маркина. Докосна леко устните си. „Това не е нищо, не означава нищо“, прошепна, пропъждайки мисълта.
Джеймс отвори очи и ѝ се усмихна, предусетил сякаш присъствието ѝ.
— По кое време се прибираш вкъщи, госпожице?
— И ти като леля Енграси — каза Амая, докато се навеждаше да целуне първо Ибай, а после и него.
— Пъхни се тук при нас — предложи Джеймс.
— Първо ще хапна нещо и веднага се връщам.
На излизане от стаята отново се обърна към него.
— Джеймс, минах през Хуанитаенеа, ремонтът май никак не е напреднал…
— Точно сега нямам желание да се занимавам с проекта — отговори той, гледайки я в очите. — Прекалено много грижи, за да се посветя на това, Амая. Може би като се върнем от Щатите. Поиска ли вече отпуск?
Не беше поискала. Дори не беше ѝ минавало през ума да подава молба, защото не искаше да остави в този момент разследването; инстинктът ѝ подсказваше, че скоро ще напипа жилата, която щеше да я отведе до нещо важно. Но също така знаеше, че си играе с Джеймс. Той беше невероятно търпелив и във връзката им обикновено тя поставяше условията, това обаче не означаваше, че нещата ще останат винаги такива, и при последните им разговори той ясно ѝ го бе подсказал.
— Да — излъга. — Но още нямам отговор, знаеш как става…
Той събу панталона си и се пъхна в леглото, без да отделя очи от нея.
— Не се бави.
Амая затвори вратата зад гърба си, питайки се дали има предвид след колко време ще се качи да си легне, или кога ще получи отпуск, за да заминат.
На масата я чакаше димяща чиния с рибена чорба. До нея Енграси бе сложила парче хляб и чаша червено вино. Амая мълчаливо изсърба супата и чак накрая забеляза колко бързо яде. Вдигна глава и се усмихна, като видя леля си, която не отделяше очи от нея.
— Много гладна си била. Искаш ли още нещо?
— Само да говоря с теб, имам да ти разказвам нещо…
Енграси бутна настрана празната чиния и ѝ протегна ръце над масата — техен жест още от детските ѝ години, който според леля ѝ улесняваше общуването и откровеността. Амая ги пое, установявайки колко са малки и невероятно меки.
— Продължавам да поддържам връзка с Дюпри.
— Знаех си — отдръпна длани Енграси.
Амая се засмя.
— Недей да лъжеш, няма откъде да знаеш.
— Не бъди нагла, момиче, леля ти знае всичко.
— Лельо, трябва да разбереш, че този човек е важен за мен, неговите съвети и указания много ми помагат в разследването. Освен това ми е приятел, и то не случайно. Аз не съм глупава, лельо, умея да различавам добрите хора, а Дюпри е добър човек. Имам нужда да говоря с него, трябва да мога да говоря с него, без да се налага да те лъжа, защото Дюпри е мой приятел, а теб те обичам, имам нужда и от двама ви. Ще продължа да му се обаждам, но не искам пак да го крия от теб, поне докато не ми посочиш разумна причина за това.
