— Мога да си представя всякакъв вид реакция у човек, загубил детето си по този начин — продължи той. — Опиши ми най-абсурдното поведение на обезумели от мъка родители и ще ти повярвам. Няма да отворя ничий гроб, за да събудя подобна болка, освен ако не ми представиш свидетел, видял с очите си как родителите убиват собствената си рожба, или декларация от съдебния лекар, извършил аутопсията, с която той се отказва от предишния си доклад и представя нови доказателства. Няма да разреша ексхумацията на бебешки труп.
Тя кимна с разбиране. Едва успяваше да удържи любопитството си.
— Какво стана с майка ти?
Съдията отклони поглед към оранжевите светлини на уличните фенери, наредени като стражи на пост по булеварда.
— Почина две години по-късно в същата психиатрия. След месец си отиде и баща ми.
Без да сваля ръкавицата, Амая протегна ръка и докосна неговата. По-късно щеше да се пита защо го е направила. Да докоснеш някого, предполага отварянето на несъществуваща пътека, а по пътеките се върви в двете посоки. Усети през тънката кожа на ръкавицата топлината на ръката му, както и тръпката, която премина през тялото му почти като електрически ток. Той се върна от уличните лампи към очите ѝ, стисна силно ръката ѝ и я поднесе към устата си. Задържа я така за миг, докато докосваше с устни крайчетата на пръстите ѝ леко и бавно, а целувката премина през плата, кожата, костта и порази като електрически заряд нервната ѝ система. Когато я пусна, тя първа закрачи, объркана, смутена, решила да не го поглежда, усещайки все още парещата следа от неговите устни върху ръката си, сякаш я бе целунал дявол. Или ангел.
Младши инспектор Ечайде бе сменил палтото със сиво пухено яке с качулка и се поздрави за това, докато се разхождаше напред-назад по улицата и ги чакаше да излязат от бара. Проследи ги на разумно разстояние по улиците до центъра. Нещата малко се усложниха, когато завиха към Конгресния център, защото просторният площад предоставяше малко места, където да се скрие от погледите, и макар да бе избрал яке, с което Амая никога не го беше виждала, не му се щеше да поема риска да го познае. Откри решението в група младежи, които пресякоха по посока на „Балуарте“ и без да обръщат внимание на студа, седнаха на стъпалата да си говорят. Без да изпуска от очи Амая и Маркина, спрели няколко метра по-напред, Ечайде мина покрай младежите, все едно беше част от групата, а като стигна до стълбището, се изкачи до главния вход, уж да прочете обявите за конференции и изложби. Двамата се бяха върнали към булеварда. Вървяха много близо един до друг. Разбираше, че разговарят, но не чуваше какво си казват, за миг дори се докоснаха, езикът на телата издаваше близостта помежду им, която изключваше околния свят, може би точно по тази причина двамата не забелязаха, че той стои там и наблюдава всяко тяхно движение.
Колата беше паркирана на три пресечки от там. Амая ги извървя мълчешком, усещайки присъствието на мъжа до себе си, но без да смее да го погледне отново. Съжаляваше малко за дръзкия си порив да го докосне и в същото време се чувстваше тайно свързана с него от най-грозния период от тяхното съществуване: и двамата бяха изпитали на гърба си отхвърлянето, липсата на майчина обич, като в нейния случай майка ѝ дори я бе мразила, превръщайки я в център на своята ненавист, докато в случая на Маркина не се бе случило дори това — в болката си неговата майка егоистично го бе загърбила с мълчанието си, пренебрегвайки живия си син в полза на мъртвия. Помисли си за Ибай и изведнъж почувства някаква странна близост с тази жена, защото, ако нещо се случеше на момченцето ѝ, светът щеше да престане да се върти. Щеше ли да е достатъчна обичта към Джеймс, към Рос или към леля ѝ, за да я мотивира да продължи живота си? Ами ако Ибай беше по-голямото дете и тя загубеше друго? Щеше ли да обича другото дете повече от него, можеше ли една майка да обича едното си дете повече от другото? Отговорът беше „да“. Проучванията на човешкото поведение непрекъснато сочеха, че макар заради нормата тази голяма лъжа да бе издържала векове наред, всяко дете се обича различно, възпитава се по различен начин, различни са нещата, които се позволяват на всяко дете. Но възможно ли бе да намразиш детето си, едно от всичките, да удостоиш само него с тази съмнителна чест? Възможно ли бе да го намразиш до такава степен, че да пожелаеш да го убиеш, докато в същото време се грижиш и закриляш останалите? Дори убийците с най-извратено поведение следваха някакъв модел, разбираем само за тях самите, променлив модел, който изследователят трябваше да разгадава, докато схване какво безумие го ръководи. Що се отнася до Росарио, тя беше убедена, че поведението ѝ не е продиктувано от някакви мрачни гласове в главата ѝ, от нарушената морфология на част от мозъка ѝ, а от някаква причина, от някакъв неясен и могъщ повод, определящ правилата за Амая, повод и причина, които бяха изключили сестрите ѝ и бяха превърнали нея и мъничката ѝ сестра в нейни единствени цели.
