Старата акушерка се усмихваше любезно.
— Нали знаете, че закуската е най-важното хранене за деня? За да започнеш деня си добре, трябва да си закусил обилно: хляб, кафе и няколко ореха — каза тя и подаде една шепа на Амая. — От моя орех са, не се срамувайте, вземете си.
Колегите ѝ наблюдаваха представлението, подозирайки, че присъстват на някакъв вид салонна игра, в която двете жени си съперничат.
Амая се обърна към вратата безмълвно.
— Да се махаме от тук — каза тя на своя екип, — и никой да не хапва нищо от това, което му предложи тази жена.
Когато излязоха на улицата, Ириарте и Монтес застанаха до нея.
— Ще ни обясни ли някой какво се случи вътре?
Амая не отговори. Ускори крачка, влезе в колата си и потегли към шосето. Само след километър спря на едно уширение, където често се организираше пазар за добитък. Слезе от автомобила и даде знак на колегите си и те да сторят същото. Когато мъжете се приближиха, Амая заговори.
— Тази жена ни очакваше, знаеше, че ще дойдем. Получих заповедта снощи, а до днес сутринта потвърждението още не бе пристигнало в управлението. Искам списък на всички, които знаеха, че ще идваме тук. Искам да бъдат прегледани всички обаждания от управлението, а тези, които нямат връзка с тях, да ми дадат мобилните си телефони, за да ги отхвърля.
— Какво намеквате? Че някой от нас се е обадил на жената, за да я предупреди, че ще дойдем? Давате ли си сметка колко сериозно е това обвинение? — избухна Ириарте.
— Напълно, но аз изпратих на всекиго от вас съобщение за днешното претърсване, а тази вещица бе успяла дори да ни приготви закуска. Ако ще ви утеша, ще кажа, че според мен не е било преднамерено, но явно някой не е внимавал достатъчно с информацията.
— Шефке, това не беше поверителна информация, аз самият споменах за това тази сутрин в управлението. Тъй като се появихме по-рано, излизащите от смяна ни попитаха какво търсим там в ранни зори и аз им казах, че ни предстои обиск… — призна младши инспектор Ечайде.
— На кого? — попита тя, гледайки го сурово.
— Не знам, споменах го в бюфета…
— Шефке, аз също го казах — обади се Фермин. — Не изопачавайте нещата, ще е за пръв път да пазим тайна по служебни въпроси… Мама му стара, та ние не бяхме тръгнали към плантация с кока, а да изземем картотеката на един семеен лекар.
Амая отклони поглед.
— Прави сте — призна. — Но това не променя факта, че информацията е излязла от управлението, освен ако някой от вас не се е разприказвал навън.
Всички отрекоха.
— Върнете се в службата, аз ще направя едно посещение. Като се върна, искам името на виновника — каза тя и тръгна към колата си.
Стопанката на „Лау Айсета“ я посрещна с обичайната си сърдечност. Амая се спря да погали рунтавите глави на кучетата, от които по това време на зимата, вече почти пролет, висяха дълги, твърди фъндъци, като от вълната на овцете, които охраняваха.
— Не ги галете толкова, няма да ви оставят на мира — предупреди я домакинята, когато надникна, за да ѝ каже, че кафето е готово.
Но Амая се позабави още малко, усмихвайки се на умилкващите се кучета, които се надпреварваха да подскачат около нея и с това бяха успели най-сетне да разсеят и издухат като вятър лошото ѝ настроение и гнева, запазили се непокътнати до момента. Сардоничният смях на Фина Идалго, седнала самоуверено в кухнята си като кралица на аудиенция пред своите васали, поднасяйки ѝ шепа орехи, я преследваше като необорим повод за повдигане на обвинение. Начинът, по който бе протегнала ръка, предлагайки ѝ сухите ядки, вперила поглед в нея, знаейки, че тя знае, беше безспорно признание, но само в нейните очи. Разбираше възмущението на Ириарте, разбираше обясненията на Йонан, оправданията на Монтес, но беше очевидно, че информацията е излязла отвътре. В нейното лично уравнение хиксът продължаваше да бъде Сабалса; у него имаше нещо, което не успяваше да определи, може би не ѝ допадаше стремежът му да изглежда „нормален“, за да се впише и в същото време да остане верен на себе си. Тя умееше да прави разликата, не беше нужно да го харесва, не беше нужно да ѝ допада, за да бъде добър полицай, понякога дори допускаше, че може и да стане такъв, обаче му нямаше доверие. Въпреки това не разполагаше с нито едно доказателство, което да го свързва с Фина Идалго, и ѝ беше трудно да си представи, че колкото и да ѝ беше сърдит, е способен да изложи на опасност случая само за да я злепостави.
Отпи от кафето, докато стопанката ѝ говореше за кучетата колко били добри и как пазели чифлика. Бе изминал повече от час, когато отново погледна часовника си, и осъзна, че се залисва, защото не знае какво да предприеме, защото бе попаднала в задънена улица. Извади джиесема си и показа на жената снимките на Фина Идалго и на нейната кола, които бяха направили предишния ден пред дома ѝ. Тя веднага я позна.
— Това е акушерката Идалго, сестрата на доктора. Познавам я от години.
— Виждали ли сте я да влиза в съседната къща?
— Многократно, тя е сред най-честите гости.
Амая понечи да прибере телефона си, но преди това потърси снимка на сестра си Флора и я показа на домакинята.
