Съдията изведнъж спря, сякаш замислен за безмерния ужас, скрит в думите му.
Не беше нужно да си поведенчески експерт, за да разбереш, че Маркина е емоционално свързан с темата. Той знаеше за какво говори, подробностите и нюансите в обясненията му, както и задълбоченото познание по въпроса за болката, която подобна загуба би могла да отприщи, ясно показваха, че я е преживявал.
Двамата повървяха известно време мълчаливо, пресякоха булеварда към Двореца на конгресите „Балуарте“ и там най-сетне закрачиха по-бавно по просторния площад пред сградата. Хиляди въпроси крещяха за отговор в главата на Амая, но от обучението си в областта на разпитите тя знаеше, че ако прояви достатъчно търпение и изчака, щеше да получи нужното обяснение, а продължеше ли да пита, щеше само да го накара да се затвори в черупката си. Маркина беше съдия, интелигентен, културен и образован мъж, който освен това заради поста си трябваше да излъчва увереност, благоразумие и коректност. Може би в момента вече се колебаеше между естествената в случая потребност да продължи с откровенията или да се оттегли в укрепената кула, която му предоставяше високият пост. Амая забеляза, че е забавил ход, сякаш целта не беше да върви напред, а просто да не тъпче на едно място, като с всяка крачка си осигурява идеално извинение, за да не я гледа в очите, докато говори, параван от достатъчна инертност, за да избяга от погледа ѝ.
— Когато бях на дванайсет, майка ми отново забременя. Предполагам, че е станало неочаквано, защото бяха вече на възраст, но двамата безумно се радваха, мисля, че никога не съм виждал родителите си толкова щастливи, колкото при раждането на брат ми. Беше на три седмици, когато се случи. Сутринта майка ми го накърми, препови го и го сложи пак да спи. Някъде към обед чухме писъците ѝ. Помня, че изкачих стълбите с няколко скока заедно с баща ми и я заварихме надвесена над бебето, залепила уста върху неговата в опит за изкуствено дишане, макар че дори за мен, на моите дванайсет години, беше очевидно, че вече си е отишло. Помня как баща ми се бореше да я отдели от трупчето, как се мъчеше да я убеди, че не може да направи нищо, а аз стоях там като ужасèн свидетел и не знаех какво да правя.
Струва ми се, че още чувам писъците, мъчителните стонове, извиращи от гърлото ѝ като от ранено животно… Остана в това състояние с часове. После дойде тишината и нещата още повече се влошиха. Тя онемя, отваряше уста само за да попита къде е бебето ѝ. Ние вече не съществувахме за нея, не ни продума повече, нито на мен, нито на баща ми, престана да ми говори, да ме докосва. Естествената смърт е абсолютно неприемлива при здраво бебе. Втълпи си, че вината е нейна, че не е била добра майка. Опита да се самоубие и това беше поводът за постъпването ѝ в психиатрична клиника. Болката, чувството за вина и липсата на обяснение за случилото се я лишиха от здрав разум. Полудя от мъка. Забрави, че има съпруг, забрави, че има и друго дете, и се отдаде на болката си.
Амая спря. Той направи още три крачки, преди да стори същото. Тогава тя го изпревари, застана пред него и го погледна в очите. Две блеснали от едва сдържаните сълзи очи, които той за пръв път отклони, давайки ѝ възможност този път тя да го огледа отблизо. Хареса ѝ да го види така. Хареса ѝ да съзре човека зад съвършената мъжественост на съдията. Изпитваше естествено отвращение пред неговото съвършенство и осъзна, че всъщност я е дразнел със своите хубост, елегантно облекло и изискани маниери. Тя умееше да цени тези качества у някой мъж или жена, когато вървяха поотделно, но безупречното слово и идеалната усмивка винаги събуждаха недоверието ѝ. Сега вече знаеше, че Маркина е сред хората, които, както и тя самата, бяха установили железен контрол върху настоящето си, за да държат на разстояние болката и позора, породени от това, че са били лишени от обичта на онзи, който е трябвало да ги обича, от закрилата на онзи, който е трябвало да ги закриля. Хареса ѝ да открие, че под съвършените пропорции на красивата външност се крият пневматичен чук и сила, с които Маркина бе изковал своя идеал за живот, живот, в който като че ли нищо не остава извън контрол. Откриването на кодекса от точни правила, които хора като съдията прилагат в живота, но най-вече спрямо самите себе си, предизвикваше у Амая огромно задоволство. Може и да не си напълно съгласен с тези правила, но когато трябва да воюваш заедно с някого рамо до рамо, е успокоително да знаеш, че той притежава кодекс на честта, на който не би изневерил.
Маркина я погледна в очите и махна извинително с ръка.
