Докато караше към ресторант „Ецеберцеко Борда“, Амая наблюдаваше крадешком жената. Тя продължаваше да се поти обилно и миришеше силно. Набързо събраната на опашка коса изглеждаше леко мазна, но правият бретон издаваше експертната ръка на добър фризьор, който ѝ бе направил и руси кичури. Окаченият на гърдите ѝ фотоапарат беше несъмнено много скъп, освен това носеше няколко на пръв поглед хубави пръстена, неприятно впити в закръглените пръсти на видимо подпухналите ѝ ръце с добре поддържани и доста дълги нокти. Амая допусна, че е напълняла за много кратко време, а може би и продължаваше да пълнее. На някои хора им е трудно да осъзнаят, че се налага да минат с един размер по-нагоре, а в нейния случай — с два-три.
Паркира пред ресторанта и тръгнаха мълчаливо към входа, отбягвайки терасата, където обикновено сядаха двамата с Джеймс, когато идваха тук през лятото, и откъдето се чуваше ромонът на реката. Влязоха направо в салона за хранене и един мъж на средна възраст излезе от кухнята да ги посрещне. Амая поръча напитките, докато жената избираше нарочно най-отдалечената от барплота маса, въпреки че щом им сервира, човекът се върна в кухнята, където се чуваше, че говори с няколко жени.
— Защо мислите, че тези хора са убили децата ви? Давате ли си сметка колко сериозно е това обвинение? Имате ли доказателства? Съзнавате ли, че ако нямате такива, те могат да предприемат действия срещу вас?
Жената я погледа безмълвно няколко секунди. Стоеше безизразно, с вид на малоумна, която като че ли не разбираше какво ѝ говори. Амая се запита какви ли лекарства пие. Тогава жената я изненада с невероятно поривистия си отговор.
— Ако казвам, че тези хора са убили децата ми, то е, защото те са виновни за смъртта им. И напълно си давам сметка колко сериозни са обвиненията ми, освен това имам доказателства. Ако ме питате дали съм видяла с очите си да им посягат, не, не съм ги видяла, но мъжът ми се забърка с тях и техните зловещи дарове и им даде моите дечица, на всичко отгоре отмъкнаха телата им и ми оставиха празен гроб.
Жената извади мобилния си телефон и ѝ показа снимката на две бебета на не повече от три месеца, облечени в сини пижамки.
— От какво починаха синовете ви?
Жената се разплака.
— От синдром на внезапната детска смърт.
— И при двамата синдром на внезапната детска смърт?
Жената кимна през сълзи.
— В една и съща нощ.
Амая прекара мислено през главата си списъка на Йонан. Не си спомняше нито един случай на близнаци, починали едновременно, нещо достатъчно фрапантно, разбира се, за да го подминат.
— Сигурна ли сте, че това е записаната от лекаря причина за смъртта им? Може децата да са починали от друго, като например дихателна недостатъчност или да са се задавили при повръщане, неща, които може да бъдат сбъркани с внезапната детска смърт.
— Дечицата ми не са се задушили, нито са се задавили, те починаха, докато спяха.
Доводите ѝ бяха противоречиви. Продължаваше да се поти обилно, въпреки че в заведението беше хладно и от близкото разстояние, което ги делеше, Амая ясно подушваше киселата миризма на пот от под мишниците ѝ и зловонния дъх, който излизаше на талази от устата ѝ при превъзбуденото дишане. Беше очевидно, че е болна; сама беше споменала, че взема лекарства, заради които не бива да шофира, и ѝ е забранено да пие кафе; всичко това говореше за сериозно нервно заболяване. Амая наведе очи и прие, че се е оставила да бъде подведена от една нещастна жена с разстроени нерви. Но как да не забележи, че неврастенията ѝ е свързана точно с тази къща и точно с тези хора? Говореше за две момченца, което само по себе си бележеше разлика. Само дето нямаше сведения за две братчета, починали едновременно.
— Да ви кажа право, аз не исках да имам деца. Мъжът ми настояваше. Сигурно съм била малко егоистка, понеже съм единствено дете, винаги съм живяла охолно, обичам да пътувам, да карам ски, да се забавлявам. Когато се запознах с него, вече бях на трийсет и пет и се бях отказала да ставам майка. Той е малко по-млад от мен, много красив французин. Мнозина казваха, че се жени за мен заради парите ми, но когато толкова настоя да имаме деца, си помислих, че наистина иска да създаде семейство, и затова забременях. Тогава животът ми се промени: никога не съм вярвала, че мога да обичам някого толкова силно. След всичко, което се бе случило, не вярвах, че ще мога да се грижа за тях, нито дори, че ще ги обичам. Но природата е мъдра и те кара да обичаш рожбите си, всички свои рожби. Обикнах ги още щом ги зърнах и добре се грижех за тях. От мига, в който се появиха на бял свят, бях добра майка. — Амая я гледаше много сериозно и я слушаше. — Вие може би не вярвате, че е било така, защото ме виждате в сегашното ми състояние, но аз преди не бях такава. Когато загубих дечицата си, се побърках, не се стеснявам да го призная, няма нищо лошо в това, не можах да понеса болката от загубата и реакцията на мъжа ми.
— Какво направи той? — веднага попита Амая, макар да знаеше, че в такъв момент не бива да я прекъсва.
