— Нея също я познавам, гледала съм я по телевизията. Не е ли водещата на онова предаване за сладкарство? Казвали са ми, че е тукашна, от долината.
— Виждали ли сте я някога да влиза в къщата? Погледнете колата.
— Много е хубава… но не, не съм я виждала.
Сбогува се със стопанката на „Лау Айсета“ със смесени чувства, хем за напредък, хем за разочарование. Думите на жената, че всички тези хора посещават къщата, нямаха никакво значение, ако не можеше да докаже, че помежду им има друга връзка освен общи интереси или приятелство. Изкачи се до върха на хълма и спря колата на мястото, откъдето се виждаше голяма част от „Арги Белц“; после, незнайно защо, се спусна надолу до входа на имота, паркира автомобила там и остана седнала вътре, оглеждайки дървената ограда, скриваща портата и входа към гаража. Изведнъж долови в огледалото за обратно виждане някакво движение зад колата. Обърна се стреснато и видя някаква жена, която се бе покатерила на хълма срещу къщата на височина, позволяваща ѝ да гледа над оградата, и оттам снимаше с фотоапарат, който от това разстояние ѝ се стори професионален. Слезе от колата и се запъти към нея, преодолявайки трудно наклона заради полегналата висока трева, която се оказа доста хлъзгава. Жената — около четиресетгодишна, беше облечена в качествени спортни дрехи, макар че от излишните килограми, а вероятно и от усилието при катеренето фланелката ѝ се бе вдигнала нагоре и разкриваше част от тлъстините ѝ над ханша. Беше така погълната от работата си, че забеляза присъствието на Амая едва когато тя съвсем я доближи. Като я видя, се уплаши и се развика.
— Тук съм на обществено място. Мога да снимам, ако искам.
— Успокойте се — заоправдава се Амая.
— Не се доближавайте повече — викна пак жената и отстъпи припряно, при което загуби равновесие и седна на тревата. Остана така няколко секунди, после скочи на крака, без да престава да вика. — Оставете ме на мира, не можете да ми забраните да стоя тук.
Амая извади значката си.
— Успокойте се, нищо не се е случило, аз съм полицай.
Жената я погледна с недоверие.
— Не сте в униформа…
Амая се усмихна, сочейки ѝ значката си.
— Инспектор Амая Саласар.
Жената я изгледа изпитателно.
— Много сте млада… Не знам, като се каже инспектор, човек си представя по-възрастна жена.
Амая сви рамене едва ли не извинително.
— Бих искала да поговоря с вас.
Жената прокара ръка през потното си чело и отметна равния бретон, който остана залепен от едната страна на главата ѝ. Кимна утвърдително.
— Мисля, че е по-добре да слезем — предложи Амая.
Жената тръгна надолу бавно и тромаво и на няколко пъти се подхлъзна, стъпвайки във високите треви. Олюля се, но не падна и накрая я догони. Пое подадената ръка на Амая и двете заедно се спуснаха до колата.
— Те ли ви повикаха? — попита жената, когато стигнаха шосето.
— Имате предвид собствениците? — каза Амая, кимвайки към имението. — Не, просто се разхождах и ми направи впечатление, че снимате къщата.
Жената свали дебелия си пуловер и го завърза с ръкавите на кръста, с което закри възпълния си ханш. Подмишниците на тениската ѝ бяха мокри от пот заради изкачването по хълма.
— Не за първи път ме „подканват“ да се махна от тук, но аз не правя нищо лошо.
— Не съм казала, че правите, но бих искала да знам защо толкова се интересувате от тази къща. Да не сте решили да я купувате? — подтикна я Амая.
— Да я купувам ли? По-скоро бих живяла на сметище. Не къщата ме интересува, а онова, което тия убийци вършат вътре.
Амая застана нащрек и мъчейки се да запази спокойствие, попита:
— Защо мислите, че са убийци?
— Не мисля, а знам: те убиха децата ми и сега отказват да ми ги дадат, няма къде да ида да ги оплача дори.
Знаменателни думи. Жената ги обвиняваше, че са убили децата ѝ и на всичко отгоре са откраднали труповете им. Амая се огледа със съзнанието, че не могат да продължат разговора там, докато открие това, което ѝ липсваше.
— Къде е колата ви, как дойдохте до тук?
— Пеша… Всъщност баща ми ме докарва до ресторанта по-нагоре и ме взема към обед. Откакто се разболях, лекарят ми препоръчва да излизам всеки ден на разходка — обясни жената.
— Имате ли нещо против да изпием заедно по едно кафе? Бих искала да поговоря с вас, но не тук — каза Амая, кимвайки към къщата.
Жената погледна недоверчиво към колата на Амая, после към къщата и накрая се съгласи.
— Заради нервите не ми дават да пия кафе, но ще дойда с вас. Права сте, че не искате да говорите тук, един господ знае на какво са способни тия престъпници.
