Йоланда Беруета беше избрала виненочервена рокля, плътни чорапи и жилетка в същия цвят, която носеше преметната на ръката си. Косата, събрана с голяма шнола на върха на главата, беше видимо чиста и току-що сресана. Изглеждаше леко притеснена и нервно опипваше някаква папка с картонени корици, по които потните ѝ пръсти бяха оставили незаличими следи. Амая я поведе към един кабинет на първия етаж, като ѝ предложи да носи папката, но жената я притисна към бедрото си, сякаш искаше да я предпази. Представи ѝ набързо колегите си, предупреди я, че целият разговор ще бъде записван, и започнаха.
— Искам да повторите пред моите колеги това, което ми разказахте днес сутринта, а ако сте успели да си спомните още нещо, много ще ни помогнете.
Йоланда облиза няколко пъти устните си, преди да заговори.
— Запознах се с Марсел Тремон, бившия ми съпруг, на ски в Уеска, сгодихме се и се оженихме. Аз не исках да имаме деца, защото винаги съм обичала да се радвам на живота, освен това смятах, че вече съм прекалено стара за това, но той, понеже е по-млад, настоя. В крайна сметка забременях и когато родих, се посветих изцяло на синовете си; те, горкичките, се родиха с тегло под нормата, но успяхме да го преодолеем. Една нощ, когато бяха на два месеца, отидох да ги видя как спят и те вече не дишаха.
Гласът ѝ беше неравен и изглеждаше лишен от емоция, но лицето ѝ се покри с капчици пот, сякаш я бе навалял дъжд.
— Закарахме ги в болницата, но не можаха да направят нищо и дечицата ми починаха. — Тя заплака, без да променя тона си и без да издава друг звук. Ириарте ѝ подаде кутия с хартиени кърпички. Йоланда извади четири-пет и ги залепи върху мокрото си лице, сякаш беше египетска маска. — Извинете — прошепна през пръсти.
— Спокойно, продължете, когато сте готова.
Тя отлепи салфетките от лицето си и ги смачка на влажна хартиена топка в шепите си.
— После дойде погребението, обаче не ми позволиха да видя дечицата си. Марсел ми каза, че е по-добре да си остана с хубавия спомен за тях, и нареди да затворят малките ковчези. Защо всички се отнасят така с мен? Смятат, че съм прекалено лабилна и няма да понеса гледката на мъртвите ми деца. Не разбират ли, че за една майка е по-лошо да не ги види? Защо не ми позволиха да ги видя?
Инспектор Монтес, който бе седнал точно зад нея, направи изумена гримаса и погледна Амая, докато жената продължаваше.
— Аз знам защо. Защото ковчезите бяха празни, децата ги нямаше вътре, липсваха, понеже ги бяха отнесли.
Ириарте се намеси.
— Мислите, че децата ви са били откраднати? Мислите, че може да са още живи?
Тя го погледна тъжно.
— Де да беше така! Не, бяха без сърдечна и дихателна дейност още по пътя от къщи до болницата. Личицата им бяха посинели, както и пръстчетата. Те умряха през онази нощ.
— Значи, казвате, че са отнесли телата им?
— Не го казвам, а знам, видях го със собствените си очи. Бях напълно омаломощена, всички мислеха, че не мога да ставам, но една майка винаги намира сили отнякъде. Влязох в залата на болницата, където беше металното сандъче, и го отворих: вътре имаше пакети със захар, увити в хавлия. Но бебето ми го нямаше.
— Споменахте ли това пред някого? — попита Амая.
— Казах го на Марсел, но той ми отговори, че съм сбъркала залата. Тогава си помислих, че е прав, че са ме натъпкали с толкова успокоителни, че не е изключено да съм сгрешила, но я ми кажете защо някой ще слага пакети захар в детски ковчег?
— Казахте ли го на някого? — попита Ириарте.
— Не, започнах да плача и ми удариха инжекция. Когато се събудих, вече всичко беше приключило и бяха отнесли ковчезите.
— Какво ви кара да подозирате, че мъжът ви е замесен?
— Промяната в него, той стана друг човек. Докато бях бременна, не се отделяше от мен, а после, когато децата починаха, съвсем ме заряза; напусна ме, когато най-много се нуждаех от него.
— Понякога хората реагират зле на болката — обади се Амая, без да отделя очи от нея. — Забелязахте ли още нещо?
— Не се прибираше, казваше, че работи усилено, че много му е потръгнало, но аз вече не му вярвах, не можеше непрекъснато да работи. Затова почнах да го следя.
Амая забеляза погледа, който Сабалса хвърли към Монтес, и жеста, с който той му отвърна.
— Следили сте съпруга си? — запита.
— Да, и днес сутринта, когато ми казахте да отбележа всичко важно, си спомних нещо — каза жената и отвори папката, която през цялото време държеше плътно до себе си. Нареди върху масата няколко висококачествени снимки, макар и отпечатани върху хартия на най-обикновен принтер. На тях се виждаше кола, паркирана пред някаква ограда, която Амая разпозна като оградата пред имота на Мартинес Байон; на едната снимка се виждаше дори металната пощенска кутия.
— Това е колата на Марсел, а това е къщата, където ходеше. Само тези намерих, но съм сигурна, че ако поровя в картите памет, ще открия още. Направих доста, докато не ме забелязаха и не почнаха да паркират вътре в имението.
На някои от снимките се виждаха още коли, спрели на тесния път.
