Не щеш ли, предния ден паднал голям сняг и всичко наоколо било засипано с дебела снежна покривка, поради което, след като постоял на двора, ученият младеж започнал да усеща по-голям студ, отколкото очаквал; но нали се надявал да бъде възнаграден по достойнство, понасял всичко най-търпеливо. След известно време дамата казала на любовника си: „Я да отидем в стаята и да погледаме през прозорчето какво прави оня, от когото толкова ме ревнуваш; хем ще чуеш какво ще отвърне на слугинята, дето я пратих да си поговори с него.“ Речено-сторено: двамата се приближили до едно прозорче, откъдето можели всичко да виждат, без да бъдат забелязани, и чули как от един друг прозорец слугинята викнала младежа и му казала: „Риниери, моята господарка безкрайно съжалява, защото тази вечер пристигна един от братята й, та се наложи двамата да си говорят надълго и нашироко; след това пък той пожела да вечерят заедно и още не си е отишъл, но аз мисля, че скоро ще си тръгне; ето по каква причина тя не можа да дойде при теб, ала скоро ще дойде и се моли да не й се сърдиш, задето ще трябва да почакаш.“ Ученият младеж бил уверен, че всичко това е истина, затова отвърнал: „Предай на моята дама да не се тревожи за мен и да дойде, когато ще може да го стори без никакво неудобство за себе си; но нека дойде веднага щом има възможност.“ Слугинята се прибрала и отишла да си легне. Тогава дамата рекла на своя любовник: „Е, какво Ще кажеш сега? Нима мислиш, че ако наистина го обичах, както ти се страхуваш, щях да го оставя да стои и да мръзне вън, на двора?“ След тия нейни думи любовникът й се поуспокоил, двамата си легнали в нейното ложе и прекарали дълго време във веселие и удоволствие, като се присмивали и подигравали на клетия учен младеж. В това време ученият младеж крачел из двора и правел какви ли не движения, за да се стопли, пък и нямало ни къде да седне, ни къде да се скрие от студа; той проклинал брата на дамата, задето се бавел вече толкова време, и всеки шум му се струвал скърцането на врата, която дамата отваряла заради него; но всичките му надежди били напразни. А дамата, след като се забавлявала с любовника си до среднощ, казала: „Е, душо моя, какво ще кажеш за ученото момче? Кое, според теб, е по-голямо — неговата мъдрост ли или любовта, що изпитвам към него? Дали тоя студ, дето го карам да бере сега, ще прогони от сърцето ти онова, което се загнезди там преди няколко дни заради моите задевки?“ Любовникът отвърнал: „Сърце мое, сега вече знам, че съм за теб онова, което и ти си за мен — любов, покой, утеха и единствена моя надежда.“ Тогава дамата му казала: „Щом е така, целуни ме хиляда пъти, за да се убедя, че говориш истината.“ Поради това, като я притиснал в своите обятия, любовникът й я целунал не хиляда, а сто хиляди пъти.
След като прекарали така известно време, дамата се обадила: „Я да станем за малко и да отидем да видим изгаснал ли е огънят, що изгаряше моя нов любовник, както сам той всеки ден ми пишеше.“ Те станали, отишли при същото онова прозорче, погледнали навън и видели как ученият младеж подскача и танцува на снега в съпровод с тракането на собствените си зъби; а вследствие силния студ танцът му бил толкова бърз и ситен, какъвто те дотогава не били виждали. Дамата рекла на любовника си: „Е, какво ще кажеш сега, надеждо моя сладка? Убеди ли се, че аз мога да заставя мъжете да играят, без да имат нужда от съпровод на тръби или гайди?“ Любовникът се засмял и отвърнал: „Да, светла моя радост.“ Дамата добавила: „Ще ми се да отидем до входа; ти ще си мълчиш, аз ще говоря: искам да видя какво ще ми каже — кой знае, може да бъде не по-малко забавно от онова, което гледаме сега.“
