Дали от надбягването, дали от победата, или от факта, че Алекс не се отдръпна от мен, когато му разказах за мама, но радостта и доброто настроение не ме напускат, нито усещането, че мога да му кажа всичко и мога да го попитам за всичко.
— Искаш ли да ти кажа една тайна? — питам неочаквано и продължавам, без да чакам отговор; не мисля, че е необходимо, и това ме кара да се чувствам малко безотговорна. — Много съм си мислила за това. За Пустошта и за… Невалидните. За това как изглеждат и дали наистина съществуват.
С периферното си зрение забелязвам, че трепва за миг, но продължавам:
— Преди си мислех… Представях си, че мама не е умряла, разбираш ли? Просто е избягала там. Не че за мен щеше да е по-добре. Просто не исках да приема, че си е отишла завинаги. Предпочитах да мисля, че е някъде там и пее…
Запъвам се, поклащам глава, удивена, че говоря с Алекс без никакво неудобство. Удивена и щастлива.
— Ами ти? — обръщам се към него.
— Какво аз? — поглежда ме някак особено той. Сякаш съм го засегнала с нещо, но това е невъзможно, не виждам с какво.
— Ти мислил ли си за Пустошта, когато си бил малък? Имам предвид така, за забавление. Наужким.
Алекс присвива очи, отмества поглед и присвива устни.
— Разбира се. Много пъти. — Удря силно по шамандурата и отмества поглед от мен. — Представял съм си, че тези работи ги няма. Няма стени, нито очи, които те следят. Свобода и пространство, можеш да отидеш, където си поискаш. И все още мисля за това.
Взирам се в него. Вече никой не използва такива думи като „свобода“ и „пространство“. Те са безвъзвратно остарели.
— Все още мислиш? Въпреки това? — питам, протягам несъзнателно ръка и докосвам, само веднъж, белега с трите върха на врата му.
Той се свива като опарен и аз прибирам засрамено ръката си.
— Виж, Лена… — започва той с променен глас, сякаш името ми е нещо, което му докарва лош вкус в устата.
Знам, че не бива да го докосвам. Пристъпих разрешените граници и сега той ще ми напомни за тях, ще ми каже, че още не съм излекувана. Ако започне да ми чете лекции, направо ще умра от унижение и за да прикрия смущението си, започвам да дърдоря като латерна:
— Обикновено излекуваните не мислят за такива неща. Каръл, леля ми, тя винаги казва, че това е чиста загуба на време, казва, че там няма нищо, освен диви животни, храсталаци и бълхи, че всички приказки за Невалидни са детска залъгалка. Според нея да вярваш, че те съществуват, е като да вярваш, че има вампири и върколаци. Спомняш ли си как говореха, че в Пустошта имало вампири?
Алекс се усмихва, но усмивката му прилича повече на гърч.
— Лена, трябва да ти кажа нещо.
Сега гласът му е малко по-укрепнал, но нещо в него ме плаши и аз не искам той да продължи.
И започвам отново, просто не мога да се спра:
— Боли ли? Процедурата, имам предвид? Сестра ми казва, че не било толкова зле, защото ти давали цял куп обезболяващи, но братовчедка ми Марша казваше, че е по-лошо от всичко, по-лошо и от раждане, въпреки че с второто си дете се мъчи цели петнайсет часа… — Спирам, изчервявам се и се скастрям наум, че докарах разговора до тук. Ще ми се да се върна на предишната вечер, на онова парти, когато не можех да измъкна и една дума от себе си. Имам чувството, че го заливам с помия.
— Но мен не ме е страх — почти изкрещявам, когато виждам, че той отново се кани да заговори. Отчаяно се боря да задържа ситуацията в това положение. — Процедурата ми е съвсем скоро. След шейсет дни. Тъпо е, че броя дните, нали? Но нямам търпение.
— Лена! — Алекс повишава глас, звучи някак строго. Това най-после ми затваря устата. Обувките ми пропадат в пясъка на дъното и в този момент осъзнавам, че водата е стигнала до врата ми. Приливът идва бързо. — Изслушай ме. Аз не съм този… този, за когото ме мислиш.
Трябва да се боря, за да остана на място. Течението ме подема изведнъж и започва да ме дърпа навътре. Винаги е така. При отлива водата се оттегля бавно, а при прилива идва изведнъж.
— Какво искаш да кажеш?
Очите му — златисти, кехлибарени, непрестанно променящи се животински очи — обхождат лицето ми и без да знам защо, отново ме хваща страх.
— Аз не съм излекуван — казва той.
Затварям очи и си представям, че не съм го чула добре, че съм объркала гласа му с шума на вълните. Но когато ги отварям, го виждам пред себе си, гледа ме виновно и някак… тъжно, може би, и аз разбирам, че съм чула правилно.
— Не съм минавал през процедурата — прошепва той.
— Искаш да кажеш, че не ти е подействала? — питам едва чуто. Мускулите ми изведнъж се стягат и чак сега забелязвам колко студено е станало. — Направили са ти процедурата, но е била неуспешна. Като при мама.
— Не, Лена, аз… — Той отмества поглед и довършва едва чуто: — не знам как да ти обясня.
