Страхът ме замайва, събира се на топка в основата на стомаха и в слабините ми и за миг ми се струва, че ще се напишкам. Фарът на Малкия диамантен остров примигва, светлият триъгълник във водата сочи като огромен обвиняващ пръст: и изведнъж се ужасявам, че лъчът му ще попадне върху мен, ще светне в очите ми и скоро ще чуя бръмченето на държавните хеликоптери, гласовете на регулаторите ще гръмнат в мегафоните: „Незаконни действия! Незаконни действия!“. Брегът изглежда невъзможно, отчайващо далече. Не мога да повярвам, че нещата стигнаха дотук. Ръцете ми са невероятно тежки и безполезни, изведнъж си спомням за мама, виждам якето й да се пълни бавно с вода.
Поемам дълбоко въздух и се опитвам да спра вихрушката от мисли, да се съсредоточа. Не вярвам някой да подозира, че Алекс е Невалиден. Аз самата не се съмнявах, докато не ми каза. Той изглежда напълно нормален, белегът му е на правилното място. Не вярвам също някой да ни е чул, докато говорим.
Една вълна плисва в гърба ми и аз залитам напред. Алекс ме хваща за ръката, за да ме задържи, но аз се отдръпвам рязко само миг преди върху нас да се стовари нова вълна. Глътвам малко вода, солта влиза в очите ми и ме кара да ги затворя.
— Не смей! — заеквам от страх и яд. — Не смей да ме докосваш.
— Лена, не исках да те засегна с нещо. Заклевам ти се. Не съм те излъгал нарочно.
— Защо го правиш? — Не мога да мисля ясно. Не мога да дишам дори. — Какво искаш от мен?
— Искам… — Той тръсва глава. Изглежда наистина объркан… и наранен, сякаш аз съм тази, която е направила нещо нередно. За миг усещам прилив на симпатия. И той като че ли я зърва в очите ми, улавя тази част от секундата, когато свалям защитите, защото изразът на лицето му се смекчава и очите му се проясняват. Не съм забелязала да се движи, но някак си е успял да скъси разстоянието между нас. Слага топлите си ръце на раменете ми. Пръстите му парят толкова силно, че ми се иска да извикам.
— Аз те харесвам, Лена — казва тихо той. — Това е истината. Харесвам те.
Казва го съвсем тихо, но думите му ме хипнотизират, звучат като песен. Представям си страшни хищници, които слизат от дърветата, огромни котки със светещи кехлибарени очи, като неговите.
Отдръпвам се назад, по-далече от него, с натежали дрехи и обувки, пълни с вода, сърцето ми бие така, че гърдите ме заболяват и дъхът ми излиза с труд от тях. Оттласквам се от дъното и тръгвам напред, като си помагам с ръце, тичам и плувам едновременно, а приливът ме повдига и ме дърпа назад. Имам чувството, че пълзя, че при всяка крачка, при всеки мах изминавам не повече от няколко сантиметра, сякаш се движа сред море от меласа. Алекс ме вика, но страхът ме възпира да се обърна назад и да видя дали ме следва. Всичко е като в кошмарен сън, в който нещо те преследва и ти не смееш да се обърнеш и да видиш какво е то. Чуваш само дъха му, все по-близо, все по-близо. Виждаш сянката му над себе си, но си като парализиран. Знаеш, че всеки миг ледените му пръсти ще се затворят около врата ти.
„Няма да успея — мисля си ужасена. — Няма да стигна до брега“. Нещо се оплита около глезените ми и веднага си представям, че водата около мен е пълна със зловещи същества, медузи, акули и отровни змиорки, и макар да знам, че представата се дължи на паниката, чувствам, че всеки момент ще падна и ще се предам. Брегът е все така далече, а краката и ръцете ми тежат като камъни.
Вятърът отнася гласа на Алекс назад и той звучи все по-слабо. Най-после събирам смелост да погледна през рамо и го виждам да се люлее на въжетата при шамандурите. Оказва се, че съм извървяла повече път, отколкото си мислех и той не е тръгнал след мен. Възелът в гърдите ми се отпуска. Следващата вълна е толкова силна, че подкосява коленете ми и те опират в мекия пясък на дъното. Докато се опитвам да се изправя, водата ме удря в кръста и ме подхвърля към брега. Цапам във водата през останалия път, изтощена, трепереща и благодарна.
Просвам се на пясъка с изтръпнали крака, кашлям и дишам с отворена уста, загледана в стичащата се от маратонките ми вода. От цветовете по небето — оранжево, червено и розово — разбирам, че залезът е близо и че сигурно наближава осем. Една част от мен иска да остане да лежи тук, да разпери ръце и да заспи, да прекара тук цялата нощ. Имам чувството, че от солената вода съм натежала двойно. Кожата ми пари и пясъкът е навсякъде — в сутиена и бикините ми, под ноктите и между пръстите на краката. Онова, което се уви около глезените ми във водата, е оставило следи — една дълга кървава линия се вие като змия около прасеца ми.
Поглеждам към океана и за миг изтръпвам — Алекс го няма. Но после го виждам — едно тъмно петно пори вълните към брега. Ръцете му се движат грациозно и много бързо. Ставам, грабвам обувките и скачам на колелото. Краката ми са толкова уморени, че минават минути, докато успея да намеря баланса. Отначало криволича ту наляво, ту надясно по пътя като дете, което току-що се е научило да ходи.
