След шума и суматохата от проверката, сега улиците са съвсем тихи. Всички прозорци са тъмни, всички капаци спуснати, сякаш къщите се опитват да избягат от улицата, да се скрият от дебнещи очи. Една червена хартийка се носи на вятъра, прелита покрай мен като бягаща трева, каквато съм виждала по старите каубойски филми. Заглеждам се и разпознавам една от листовките на проверяващите, възвание, пълно с невъзможни за изговаряне думи, с които ти обясняват, че тази вечер се суспендират правата на всички граждани, иначе всичко си е като всяка друга тиха и обичайна нощ.
С изключение на носения от вятъра съвсем слаб звук от стъпки и един далечен вой, сякаш някой плаче. Но всичко останало е толкова тихо, че можеш да го сбъркаш с шума на океана и на вятъра. Почти.
Регулаторите не са тук.
Тръгвам бързо към Диъринг Хайландс. Страх ме е да се кача на колелото и решавам да отида пеша. Малките светлоотразители на гумите може да привлекат вниманието на някого. Не се замислям какво всъщност правя, не ми се мисли за последиците, ако ме хванат по това време навън. Дори не знам откъде се взе тази решителност у мен. Никога не съм вярвала, че ще посмея да изляза от дома по време на проверка.
Предполагам, че Хана греши. Може би не се страхувам през цялото време.
Минавам покрай един черен найлонов чувал с боклук, поставен на края на тротоара, и чувам тихо скимтене. Завъртам се с цялото си тяло по посока на звука и заставам нащрек. Нищо. Скимтенето се повтаря, зловещ монотонен звук, от който ми настръхва кожата. Черният чувал в краката ми се размърдва.
Не, това не е чувал. Това е Райли, черното псе на семейство Ричардсън.
Правя две несигурни крачки към него. Достатъчен ми е един поглед, за да разбера, че умира. Козината му е покрита с нещо черно, лъскаво и лепкаво. Приближавам се и веднага разбирам, че е кръв. Ето защо в тъмното го сбърках с лъскав найлонов чувал. Едното око на Райли е към тротоара и не се вижда, другото е отворено. Някой го е ударил по главата. Кръвта шурти от носа му като река — гъста и черна.
Веднага си спомням бързия тъп удар и онзи глас — „Сигурно има бълхи“.
Райли ме гледа тъжно и обвиняващо, за миг ми се струва, че е човешко същество и се опитва да ми каже нещо, да каже: „Ти ми го причини“. Завива ми се свят, готова съм да коленича до него и да го взема на ръце или да съблека тениската си и да избърша кръвта му от муцуната. Но не мога да помръдна. Сякаш съм парализирана.
Стоя като вкаменена пред него. Изведнъж Райли потръпва силно, гърчът го разтърсва от главата до върха на опашката. После застива.
В същия миг вцепенението ми отминава. Отстъпвам назад и набутвам юмрука си в устата. Всичко започва да се върти в кръг, както в деня, когато с Хана се напихме и изгубих контрол над тялото си. После идват гневът и отвращението, и викът стига до гърлото ми.
Намирам зад контейнера за боклук един смачкан мукавен кашон, взимам го и покривам с него трупа на Райли. Опитвам се да не мисля за гадните животинки, които ще нападнат тялото му до сутринта. Ставам и се изненадвам, когато усещам сълзите да мокрят лицето ми. Избърсвам го с ръка и тръгвам като пияна към Диъринг. В главата ми не спира да се върти една-единствена дума: „Съжалявам! Съжалявам! Съжалявам!“. Като мантра. Като молитва.
Най-хубавото нещо на проверяващите е, че винаги вдигат много шум. Достатъчно е да спреш някъде из сенките и да се заслушаш за стъпки, за радиостанции, за гласове. Непрекъснато сменям посоките, избирам къси странични улички, които не си струва човек да проверява, или такива, през които регулаторите вече са минали. Доказателствата, че са били там, са навсякъде: преобърнати кофи за боклук и контейнери, найлонови торбички с отпадъци, разпилени из целия тротоар, планини от хартийки: стари рецепти, тетрадки и накъсани писма; гниещи зеленчуци и какви ли не смърдящи боклуци, които не искам да идентифицирам. Червените листовки покриват улиците като прах. Обувките ми се хлъзгат върху тях, а там, където са на купчини, трябва да разперя ръце, сякаш ходя по въже, за да запазя равновесие. Минавам покрай няколко къщи с изписан голям знак „Х“ и плисната черна боя по прозорците и стените, и усещам как стомахът ми се свива. Хората, които живеят в тях, са регистрирани като несъгласни или бунтари. Горещият вятър разнася по улиците откъслечни викове, плач и кучешки лай. Налагам си да не мисля за Райли.
Крия се в сенките, криволича, прибягвам от един контейнер за боклук към друг. Потта се стича по врата ми, образува локвички под мишниците и аз знам, че не е само от горещината. Всичко изглежда някак странно, гротескно и изкривено, някои улици блестят от счупените стъкла на прозорците, във въздуха се носи миризма на изгоряло.
