Хана навежда поглед и пристъпва от единия крак на другия. Няма какво повече да си кажем и аз нямам търпение да си тръгна. Имам ужасно предчувствие, че я виждам за последен път, преди да бъдем излекувани. Страхът ме заковава на място, ще ми се да върна времето и да си оттегля всички язвителни забележки, всички укори от началото на разговора ни досега, да й кажа, че ми липсва и искам пак да сме приятелки.
Но докато събера смелост и отворя уста, тя ми маха набързо и казва:
— Добре тогава. Ще се видим.
Моментът отминава, а с него и възможността да й го кажа.
— Добре. До скоро.
Тя тръгва надолу и аз я изпращам с поглед. Искам да запомня походката й — да запомня всяко нейно движение, каквото е сега, — но докато я гледам как ту влиза, ту излиза от ярките слънчеви петна между къщите, силуетът й мислено се слива с друг, с една скрита в сенките фигура, готова да скочи от скалата, и аз губя представа кого всъщност виждам. Краищата на света пред мен внезапно се размазват, остра болка свива гърлото ми, обръщам се и тръгвам бързо към къщи.
— Лена! — чувам да ме вика малко преди да отворя портата.
Обръщам се като пружина с надеждата, че тя ще бъде тази, която ще каже първа: „Липсваш ми. Ела!“
Дори и от това разстояние — около петнайсет метра — виждам, че се колебае. После вдига ръка и казва:
— Няма значение.
Обръща се и тръгва с твърда крачка, върви право напред, завива зад ъгъла и изчезва.
Какво очаквах аз?
Няма връщане назад. Това е всичко.
В годините преди да усъвършенстват процедурата, тя била назначавана само след съдебна присъда. Рисковете при прилагането й били големи. Един на всеки сто пациенти изгубвал напълно мозъчните си функции.
Въпреки това хората обграждали болниците, искали да бъдат подложени на лечението. Стояли с дни пред входа на лабораториите с надеждата да се вмъкнат вътре между две процедури.
Тези години са известни като „Годините на чудесата“, заради огромния брой излекувани и спасени от страшната болест.
И въпреки че имало хора, които умирали на операционните маси, всички разбирали, че те умират за добра кауза, и никой не съжалявал за тях…
У дома е по-топло от обикновено. Щом влизам, ме лъхва гореща и влажна вълна, която ме задушава. Къщата мирише на печено месо и подправки, примесени с обичайните летни миризми на пот и плесен, и от всичко това ми се завива свят. През последните няколко седмици вечеряме все на верандата: салата с макарони, студени меса и сандвичи от магазина на чичо.
Щом влизам, Каръл подава глава от кухнята. Лицето й е зачервено, по него се стичат едри капки пот. По светлосинята й блуза се виждат тъмни вадички от потеклия солен секрет.
— Бягай горе да се преоблечеш. Рейчъл и Дейвид ще дойдат всеки момент.
Напълно съм изключила, че сестра ми и мъжът й ще идват за вечеря. Обикновено виждам Рейчъл четири, най-много пет пъти в годината. Когато бях малка, особено в началото, след като се изнесе от дома на Каръл, броях дните до следващата ни среща. Още не разбирах какво точно означава процедурата и как се отразява върху нея… върху мен… върху нас. Знаех, че е спасена от Томас и от болестта, но само толкова. Мислех, че всичко останало ще си бъде същото. Мислех си, че когато дойде да ме види, нещата ще си бъдат постарому, ще свалим чорапите и ще си направим дискотека, или тя ще ме вземе на колене и ще започне да сплита косата ми на дълга плитка, докато ми разказва една от своите измислени приказки за непознати места и вещици, които се превръщат в зверове.
Но на първото й посещение тя само прокара ръка по косата ми и изпляска с ръце, когато Каръл ме накара да кажа наизуст таблицата за умножение.
— Вече е голяма — каза ми леля, когато я попитах защо Рейчъл не иска да си играе вече с мен. — Един ден ще разбереш сама.
Постепенно престанах да обръщам внимание на бележките по хладилника, които се появяват в кухнята на всеки два или три месеца: „Вечеря с Р“.
