После за кратко настъпва тишина, чува се само пращенето от нечия радиостанция, някой чете номера на лична карта по телефона, шумолене на хартия.
И после:
— Добре. Всичко е наред.
И тропотът от стъпките отново започва.
Въпреки равнодушието, Рейчъл и Каръл също се вдървяват, когато стъпките стигат до нашата врата. Каръл стиска чашата с кафето толкова здраво, че кокалчетата й побеляват. Моето сърце подскача като скакалец в гърдите.
Но стъпките ни подминават. От устните на Рейчъл се изтръгва звучна въздишка на облекчение, когато чуваме регулаторите да тропат на съседната врата и някой вика:
— Отворете! Това е проверка!
Каръл оставя чашата и потракването в чинийката ме кара да подскоча.
— Глупаво, нали — опитва се да се засмее тя. — Дори и когато знаеш, че няма нищо незаконно, пак се притесняваш.
Китката започва да ме боли, поглеждам я и осъзнавам, че съм стиснала плота така, сякаш животът ми зависи от това. Още не мога да се отпусна, да се успокоя, въпреки че стъпките се чуват все по-слабо и гласът от мегафона глъхне все повече, докато заприличва на механичен звук. Представям си групите от регулатори и полицаи — не по-малко от петдесет човека — как сноват из улиците на Портланд, пъплят по улиците, обкръжават го като каскада воден поток, поглъщайки всеки, който според тях нарушава правилата или не се подчинява.
А Хана танцува някъде там, върти се в ритъма на забранената музика, косата й се вее като ветрило зад нея, тя се усмихва на тълпящите се около нея момчета, докато музиката гърми от тонколоните. Изведнъж ми става зле. Не искам да мисля какво би станало с нея — с всички тях, — ако ги хванат.
Всичко, което мога да направя, е да се моля да не е отишла на онова място. Може би още се върти пред огледалото, гримира се и се облича. Хана винаги закъснява. Може да си е още у дома. Може да се е канила да излезе, но проверката е започнала и тя се е отказала. Дори и тя не би посмяла да излезе навън по време на проверка. Това си е чисто самоубийство.
Но Анжелика Марстън и останалите… всички на онзи остров… всички, които искат просто да послушат музика…
Спомням си думите на Алекс през онази вечер във ферма „Буен поток“: „Дойдох да послушам музика, като всички други“.
Обръщам гръб на спомена и си казвам, че това не е мой проблем. Дори трябва да се радвам, че регулаторите ще ги разкрият. Това, което правят там, е опасно не само за тях, но и за нас, защото именно така болестта се разпространява и заразява мирните граждани.
Но другата част от мен, онази, упоритата, която каза „сиво“ на оценяването, не спира да ме тормози. „Така ли ще си стоиш?“ — нашепва ми тя. — Те искат само да послушат малко музика. Истинска музика, не като онези безлични песнички, които звучат из концертните зали на Портланд с техните скучни ритми и елементарни мелодийки. Те не правят
После се сещам за още нещо, казано от Алекс: „Никой не прави нищо лошо“.
Освен това съществува възможност Хана да не е закъсняла тази вечер и сега да е там, без да знае нищо за проверката. Стискам силно очи, за да прогоня тревогата и всички блестящи остриета, които виждам над главата й. Ако не я вкарат в затвора, ще я отведат директно в лабораториите, ще приложат процедурата, преди да съмне, независимо от възможните рискове за здравето й.
Не знам как, но въпреки препускащите в главата ми мисли и бясното въртене на стаята около мен, успявам да измия всички съдове. И да взема решение.
Трябва да отида. Да я предупредя.
Да предупредя всички.
Докато Рейчъл и Дейвид си тръгнат и всички си легнат, вече е станало полунощ. Всяка секунда е истинска агония. Надявам се с цялото си сърце, че спирането пред всяка врата ще отнеме много време на регулаторите и ще минат часове, докато стигнат до Диъринг Хайландс, Или ще се откажат, ще пропуснат онзи район. Като се има предвид, че по-голямата част от къщите там са пусти, подобна вероятност не е изключена, но от друга страна, не е сигурно, защото Диъринг Хайландс се слави като сърцето на всички бунтове и размирици.
Ставам от леглото, без да губя време да сменям анцуга и тениската, с които спя, защото и двете са черни. Слагам черни спортни обувки и въпреки че навън е хиляда градуса, взимам скиорската черна шапка от гардероба. Тази (вечер трябва да съм особено внимателна.
Тъкмо се готвя да натисна дръжката на вратата и да се изнижа, когато чувам зад себе си лек хленч, като мяучело на котка. Обръщам се мигновено. Грейс седи в леглото си и примигва.
Няколко секунди двете се гледаме безмълвно. Ако Грейси вдигне шум, стане от леглото или направи нещо, с което да събуди Джени, с мен е свършено. Опитвам се да измисля нещо, за да я успокоя, да я излъжа, когато, о, чудо на чудесата, тя ляга отново и затваря очи. И въпреки че е тъмно като в рог, мога да се закълна, че виждам по устните и тънка усмивка.
Отдъхвам си. Ето едно хубаво нещо от факта, че Грейси не иска да говори: няма да ме издаде.
Излизам на улицата безпроблемно, дори си спомням и прескачам третото стъпало отдолу нагоре, което миналия път изскърца така жестоко, че се изплаших да не събуди Каръл.
