— Екстаз — добави след миг наименованието на операцията, която бе започнала с Албърт Мериман и сега се концентрираше около Маквей и Озбърн.
— СЕО — завърши той със съкращението за „Сектор Европейска общност“. — Nichts34.
След тия думи Фон Холден набра кода за край на съобщението и изключи радиостанцията. Току-що бе информирал Сектор Европейска общност в Организацията, че няма потвърждение за ликвидирането на бегълците от операция „Екстаз“. Официално двамата продължаваха да се водят „в неизвестност“ и всички сътрудници на СЕО трябваше да бъдат в бойна готовност.
Фон Холден остави радиостанцията, изгаси лампата и погледна през прозореца. Чувстваше се изморен и излъган. Досега трябваше да са открили поне един от двамата. Бяха ги видели да се качват на влака, а между Париж и Мо нямаше спирки. Или все още лежаха под останките, или бяха изчезнали като магьосници.
Той седна на леглото и включи нощната лампа, после се пресегна към телефона и набра номера на Джоана в Цюрих. Не беше я виждал от онази нощ, когато тя избяга от апартамента му гола и истерична.
— Джоана, обажда се Паскал. По-добре ли си? — За миг не чу нищо. — Джоана?
— Не се чувствах добре — каза тя.
Фон Холден усети в гласа й отчуждение и страх. Разбира се, тя знаеше, че нещо е станало през онази нощ. Но нямаше истински спомени, тъй като предварително бе получила сложна комбинация от упойващи препарати. Не можеше да помни нищо друго, освен че е изпитала халюцинации, напомнящи ефекта на ЛСД.
— Много се тревожех за теб. Исках да позвъня по-рано, но нямах възможност… Право да си кажа, оная вечер ми заприлича на ненормална. Сигурно е от часовата разлика, пък и май беше попрекалила с коняка. — Той се разсмя. — И със страстите, не мислиш ли?
— Не, Паскал — гневно отвърна тя. — Не беше това. Налага се да работя изключително много с господин Либаргер. Изведнъж на някой му скимна, че до петък трябвало да върви без бастун. Изобщо не ми казват защо. Не знам какво стана оная вечер. И не ми харесва да претоварвам господин Либаргер. За него е вредно. А най-много ме дразни тоя господарски тон на доктор Залетл.
— Джоана, чакай да ти обясня. Моля те. Мисля, че доктор Залетл се държи така, защото е нервен. В петък господин Либаргер ще трябва да говори пред най-големите акционери на своята корпорация. Успехът и бъдещите насоки на цялата компания зависят от това, дали ще повярват, че е способен отново да заеме предишния ръководен пост. Залетл е напрегнат, защото отговаря за цялостното възстановяване на господин Либаргер. Разбираш ли?
— Да… Не. Съжалявам, не знаех… Но това все още не е причина за…
— Джоана, господин Либаргер ще трябва да говори в Берлин. В петък всички отлитаме за там с личния му самолет — ти, аз, господин Либаргер, Ерик и Едуард.
— Берлин?
Джоана бе чула само тази дума. По реакцията й Фон Холден разбра колко я тревожи идеята. Усещаше, че тя вече не иска нищо друго, освен час по-скоро да се върне в Ню Мексико.
— Джоана. Разбирам те, сигурно си уморена. Може би съм виновен, че те претоварих с лични отношения. Държа на теб, знаеш го. Боя се, че по природа съм склонен да се поддавам на чувствата. Моля те, Джоана стискай зъби още съвсем малко. Докато се усетиш, ще дойде петък, а в събота ако искаш, ще отлетиш за дома направо от Берлин.
— У дома? В Таос? — В гласа й нахлу радостна възбуда.
— Щастлива ли си сега?
— Да, щастлива съм.
Най-сетне бе решила, че замъците и модните рокли не са за нея. Беше обикновено тексаско момиче и предпочиташе простотата на предишния си живот в Таос. Не желаеше нищо друго, освен да се завърне там.
— Значи мога да разчитам на теб? — Гласът на Фон Холден стана топъл и ласкав. — Ще се справиш, нали?
— Да, Паскал. Разчитай на мен, ще дойда.
— Благодаря, Джоана. Извинявай, ако сме те притеснили, не искахме да е така. Ако нямаш нищо против, очаквам с нетърпение последната ни вечер в Берлин. Съвсем сами. Може да потанцуваме някъде, преди да си кажем сбогом. Лека нощ, Джоана.
— Лека нощ, Паскал.
Фон Холден си представи как тя се усмихва и оставя слушалката. Беше казал достатъчно.
Звукът на звънеца изтръгна Бени Гросман от дълбок сън. Беше три и четвърт следобед. Кой звънеше, дявол да го вземе? Естел още беше на работа. Мат трябваше да е в еврейското училище, а Дейвид на футболна тренировка. Нямаше настроение да разговаря с когото и да било. Нека вървят да чукат на някоя друга врата. Вече започваше пак да се унася, когато звънецът отново издрънча.
— Божичко — промърмори той.
Стана и погледна през прозореца. На двора нямаше никого, а входната врата беше точно под него и не се виждаше от спалнята.
— Добре де! — подвикна той при третото позвъняване.
Нахлузи анцуга, слезе по стъпалата и надникна през шпионката. Отвън стояха двама равини — единият млад и гладко избръснат, другият стар, с дълга прошарена брада.
„О, Боже — помисли той. — Какво се е случило?“
С разтуптяно сърце дръпна вратата.
— Да?
— Детектив Гросман? — запита старият равин.
