Фон Холден седеше самичък в барчето на хотел „Мо“, пиеше перно със сода и слушаше как група гръмогласни журналисти си разменят истории за катастрофата. Привечер заведението бе станало пристанище за най-опитните репортери и повечето от тях все още поддържаха по радиотелефоните връзка със своите колеги на местопроизшествието. Ако се случеше нещо, те — а заедно с тях и Фон Холден — щяха да узнаят след част от секундата.
Фон Холден погледна ръчния си часовник, после часовника над бара. От пет години насам неговият „Лекутр-аналог“ не бе показал нито секунда отклонение от берлинския цезиев часовник. А цезиевите часовници отмерват времето с точност плюс-минус една секунда на три хиляди години. Беше 21:17. Часовникът над бара изоставаше с минута и осем секунди. Отсреща някакво момиче с късо подстригана руса коса и още по-къса поличка пушеше и пиеше вино с двама мъже на около двайсет и пет години. Единият беше мършав, носеше очила с масивни рамки и приличаше на студент от горните курсове. Другият беше по-едър, облечен със скъп панталон и кафяв кашмирен пуловер, по раменете на който се спускаха дълги черни къдрици. Както беше отметнал стола върху двата задни крака и жестикулираше непрестанно по време на целия разговор, спирайки само колкото да запали цигара и да метне кибритената клечка в пепелника, той приличаше на богат и разглезен плейбой. Младата жена се казваше Одет. Беше на двайсет и две години, отлична специалистка по взривно дело. Именно тя бе заредила експлозива на релсите. Плейбоят и мършавият очилат младеж бяха международни терористи. Тримата работеха в парижкия сектор и очакваха заповеди от Фон Холден в случай, че Озбърн и Маквей бъдат открити живи.
Фон Холден разбираше, че самото им присъствие тук е изключителен късмет. Парижкият сектор бе загубил няколко часа в търсене на Маквей и Озбърн. Едва малко след шест сутринта един касиер ги засече на Гар дьо л’Ест и Фон Холден бе предупреден, че имат билети до Мо за влака в 6:30. Отначало Фон Холден се поколеба дали да не ги убие на гарата, но веднага отхвърли мисълта. Времето не достигаше за подготовка на нападението. А дори и да имаше време, нямаше никаква гаранция за успех, отгоре на всичко рискуваха да попаднат под ударите на специалните части. По-добре беше да изберат друг подход.
В 6:20, десет минути преди влакът да тръгне от Гар дьо л’Ест, един самотен мотоциклетист напусна Париж по магистрала N3. Носеше четири пакета пластичен експлозив С4 за Одет, която го чакаше върху насипа на три километра източно от Мо.
Броени минути преди влакът да достигне насипа, двамата с общи усилия успяха да заредят експлозива и незабавно побягнаха през полето. Три минути по-късно тежестта на локомотива задейства детонаторите и целият влак полетя надолу по насипа със сто и двайсет километра в час.
Някой би възразил, че със същия успех можеха да изместят една от релсите — така биха постигнали подобен резултат, но всичко би приличало на нещастен случай.
И да, и не.
Случайна или предизвикана, сама по себе си една катастрофа не гарантира смъртта на всички пътници. При първоначалното разследване изместената релса лесно може да остане незабелязана. А един отявлен терористичен акт може да се припише на стотици различни организации. Мощна бомба, подхвърлена по-късно в болничната палата при оцелелите, само би потвърдила, че става дума за типичен тероризъм.
След като погледна часовника още веднъж, Фон Холден стана, излезе от бара, без да поглежда триото и се изкачи с асансьора към стаята си. Преди да напусне Париж бе поръчал да му доставят ретушираните снимки на Озбърн и Маквей, които бяха отпечатали вестниците. По пътя за Мо ги бе проучил внимателно, тъй че сега усещаше много по-ясно с кого си има работа.
Беше решил, че ако му се наложи да вземе пряко участие в акцията, Пол Озбърн ще е сравнително безопасен противник. Бяха приблизително на една и съща възраст и по слабото лице можеше да се предположи, че Озбърн е в сравнително добра физическа форма. Но приликите свършваха дотук. Човек, трениран в прийомите на ръкопашния бой, има характерен поглед. При Озбърн нямаше подобно нещо. Погледът му по-скоро би могъл да се нарече „завеян“.
С Маквей не беше така. Възрастта и наднорменото тегло нямаха значение. Фон Холден мигновено видя онова, което му бе позволило да убие Бернхард Офен. Около него се излъчваше нещо, неприсъщо на обикновените хора. Всичко видяно и извършено през дългата полицейска кариера се бе събрало в очите му и Фон Холден инстинктивно усети, че щом захапе веднъж в пряк или преносен смисъл, този човек никога не пуска. В Спецназ го бяха учили, че има само един начин да се справиш с противник като Маквей — да го убиеш още в първия миг. Не го ли сториш, ще съжаляваш завинаги.
Фон Холден влезе в стаята, заключи вратата и седна до масичката. Извади от куфарчето си миниатюрна късовълнова радиостанция. Включи я, набра кода и зачака. За да получи свободен канал бяха необходими осем секунди.
— Луго — изрече той кодовото си име.
