От колко време познаваше Маквей? Пет или шест дни откакто се бяха срещнали пред хотелската стая в Париж. В главата му изведнъж нахлуха спомени. Тогава беше изплашен до смърт, не знаеше какво иска този полицай и защо изобщо е дошъл да разговаря с него, но твърдо бе решил да не издава страха си. Спокойно отбягваше преките въпроси, даже излъга за калта по маратонките, като през цялото време се молеше Маквей да не му нареди да изпразни джобовете си, а после да запита за сукцинилхолина и спринцовките. Откъде можеха да знаят тогава колко бързо ще бъде изтъкана мрежата, която да ги запокити стремглаво в кървавия вихър на заговори и престрелки, завършил тъй ненадейно сред ужасяващия лабиринт от купища изкривен метал. Искаше му се да вярва, че нощта ще мине без произшествия и утре призори ще види на пистата край Мо как Маквей му маха с ръка към самолета, който ще ги отнесе далеч от заплахата. Но сам разбираше, че това е само мечта. С всяка изминала минута на нейно място идваше суровата истина: колкото по-късно е открит човек при масова злополука, толкова по-малки са шансовете му да оцелее. Да, Маквей беше някъде там, може би само на крачка от Озбърн и рано или късно щеше да бъде открит. Оставаше му само да се надява, че е загинал бързо, без да се мъчи.
И с тази надежда дойде чувството за обреченост, сякаш Маквей вече беше открит и вписан сред загиналите. Това бе краят на човека, с когото се познаваха съвсем отскоро и когото би искал да опознае по-добре. Както малко момче с годините опознава своя баща. Изведнъж Озбърн усети сълзи в очите си и се запита откъде му бе хрумнала подобна мисъл. Маквей не му беше баща. Просто странна, причудлива мисъл, която упорито се въртеше из главата му. И колкото повече време минаваше, толкова повече се засилваше усещането за безвъзвратна загуба.
Докато се мъчеше да прогони натрапчивата мисъл, той осъзна, че от доста време насам е обърнал гръб на спасителните работи и гледа към подножието на хълма, приковал поглед върху нещо сред група дървета близо до насипа. През деня ниската облачност и гъстите клони бяха прикривали странния предмет. Едва сега, в тъмнината, далечните лъчи на прожекторите очертаваха ъгловатата му сянка.
Озбърн бързо се спусна надолу по склона. Подхлъзваше се и падаше по сипея, диреше опора в корените и се прехвърляше от дръвче на дръвче, но въпреки всичко продължаваше да слиза.
Когато се озова долу, видя пред себе си част от пътнически вагон — откъсната, но иначе удивително запазена. Лежеше на една страна сред храстите, обърната с разкъсаната част нагоре към насипа. Като пристъпи по-близо, Озбърн разбра, че всъщност е цяло купе и вратата е заклещена от парче изкривен метал. След малко осъзна какво точно представлява. Тоалетна.
— О, не! — високо изрече Озбърн. Но вместо ужас в гласа му се прокрадваше сдържан смях. — Невъзможно. — Той пристъпи още по-близо и се разкиска. — Маквей, вътре ли сте?
За момент никой не отговори. После…
— Озбърн? — долетя отвътре приглушен, колеблив глас.
Страх. Облекчение. Абсурд. Каквато и да бе причината, балонът се спука изведнъж и Озбърн избухна в див смях. Задъхан, той се подпря на тоалетната, заблъска по нея с юмруци, после взе да се пляска с длани по бедрата, бършейки сълзи от бузите си.
— Озбърн! Какво правите, дявол да ви вземе? Отворете тая проклета врата!
— Добре ли сте? — подвикна Озбърн.
— Нищо ми няма, по дяволите, само ме измъкнете оттук!
Смехът секна също тъй бързо, както бе налетял. Все още облечен като пожарникар, Озбърн изтича нагоре по насипа. С деловита крачка мина покрай група войници с автомати и се отправи към спасителите. Под блясъка на прожекторите откри къс железен лост. Скри го под наметалото и тръгна обратно. Преди да слезе надолу, той спря и се озърна. Никой не го наблюдаваше.
Пет минути по-късно с трясък и скърцане на метал вратата изхвръкна от пантите и Маквей излезе на чист въздух. Беше омачкан и чорлав, вонеше ужасно и под окото му тъмнееше грамадна синина. Но ако се изключи наболата четина по брадата, изглеждаше невероятно добре.
Озбърн се ухили.
— Случайно да се казвате Ливингстън?
Маквей искаше да каже нещо, но в този миг зърна горе на насипа двата огромни крана да разчистват останките под ярките прожекторни лъчи. Не трепна, просто погледът му остана прикован.
— Боже Господи — прошепна той.
Най-сетне извърна очи към Озбърн. Нямаше значение кои са, нито защо са тук. Бяха живи, докато други нямаха това щастие. Двамата се прегърнаха и останаха така безкрайно дълго. Това бе нещо повече от спонтанен жест на дружба и облекчение. Беше духовна подялба на онова загадъчно чувство, което могат да разберат само хора, минали под сянката на смъртта и излезли невредими.
