— Откъде можехме да знаем, приятелю? Преди вас моите хора обикаляха реката цял ден и не откриха никакви доказателства за присъствието на трети човек.
Лебрюн се мъчеше да го утеши, но това не прогонваше горчивото чувство за вина и безпомощност, което изгаряше стомаха на Маквей. Осем души бяха загинали, а можеха да са живи, ако той и френските полицаи си вършеха работата малко по-добре. Мишел Канарак бе застреляна само няколко минути след като той предупреди Лебрюн, че животът й е застрашен. Ако беше разкрил истината и дал това предупреждение три, четири, пет часа по-рано, щеше ли да се промени нещо? Може би, но най-вероятно не. Тя пак щеше да си остане игла в купа сено.
„Да защитавам и да служа“ — гласеше девизът върху герба на полицията в Лос Анджелис. Хората се смееха на тия думи, подиграваха се или изобщо не им обръщаха внимание. „Да служа.“ Кой знае какво означаваше това. Но защитата на хората бе нещо друго. Ако човек се вълнуваше като Маквей. Ако страдаше дълбоко, когато хората загиват, защото колегата или отделът не е бил на нужната висота. Човек не говори за тия чувства и те остават скрити. Не ги вижда никой, освен лицето от дъното на бутилката, когато човек опитва да забрави. Това не е идеализъм — идеализмът се изпарява още щом видиш за пръв път какво е куршум в лицето. То е нещо друго. То обяснява защо толкова дълго си влачил хомота и продължаваш да го влачиш.
Мишел Канарак и близките на сестра й не бяха строшено видео, което може да се поправи. Хората в блока на Анес Демблон не бяха смачкана кола, за която да се пазариш в гаража. Те бяха живи хора, богатството, което полицаят опазва добре или зле през всеки работен ден от своя живот.
Маквей кимна към термоса в ръката на Лебрюн.
— Кафе ли е това?
— Oui.
— Предпочитам го черно — каза Маквей. — Да подхожда на деня.
В 9:30 Лебрюн бе изпратил технически екип до парка да вземе отпечатъци от следите и да претърси боровата горичка за в случай, че Маквей е пропуснал нещо.
В 10:45 Маквей бе пристигнал в кабинета и двамата бяха отишли в лабораторията да проверят какъв е резултатът. Завариха един техник да се върти със сешоар около затвърдяващия гипс. Пет минути по-късно отпечатъкът беше достатъчно сух, за да го изкарат върху хартия.
После дойде ред на колекцията от шарки, която бяха осигурили производителите на автомобилни гуми. След четвърт час имаха резултат. Мастиленият отпечатък от гипсовата форма съвпадаше с шарките на италианска автомобилна гума „Пирели“, размер P205/70R14, пригодена за джанта с ширина четиринайсет и диаметър трийсет и пет сантиметра. В понеделник сутринта специалист от фабриката „Пирели“ щеше да разгледа отпечатъка и да каже дали могат да се определят още подробности.
На връщане към кабинета Маквей запита за клечката.
— Там ще ни трябва повече време — отговори Лебрюн. — Може би утре или вдругиден. Честно казано, не вярвам да ни разкрие много.
— Зависи от късмета. Може онзи да си е разранил венците с клечката и по нея да има кръв. Или да е имал някакво заболяване, което се пренася в слюнката. При всяко положение ще е повече от това, с което разполагаме в момента, инспекторе.
Лебрюн отвори вратата на кабинета.
— Няма как да разберем дали високият мъж е използвал клечката. Може да е Мериман, Озбърн или някой съвсем страничен човек.
— Тоест, евентуален свидетел — отбеляза Маквей, докато влизаше.
— Не това имах предвид. Но идеята е добра, Маквей. Даже много добра. Един на нула за вас.
Точно тогава на вратата се почука и униформен полицай донесе факса от Марсилия.
Маквей допи кафето и закрачи из стаята. Върху таблото за обяви бе забодена изрезка от „Фигаро“ с голяма фотография на Левин пред журналистите. С яростно ръмжене Маквей заби пръст в снимката.
— Ако нещо ме вбесява, то е идиотът от голф-клуба, дето се боеше да не му раздрънкаме името пред вестниците, а пък сега взе, че го стори сам. С което уведомява нашия приятел, че има още един жив свидетел. — Той обърна гръб на изрезката и замислено взе да подръпва ухото си. После се втренчи във френския детектив. — Цялото кралско войнство, Лебрюн. Ние не можем да я открием, но той може. Откъде е разбрал, че трябва да отиде в Марсилия, когато никой друг не знаеше? И как е разбрал къде точно да я намери?
Лебрюн събра връхчетата на пръстите си.
— Мислите за интерполската връзка. Човекът от Лион, който поръча досието на Мериман, вероятно разполага със средства да я открие.
— Да, и аз така смятам.
Лебрюн остави чашата, запали цигара и погледна часовника си.
— За ваше сведение, смятам да си взема свободен ден — тихо каза той. — Кратък, самотен излет. Потеглям с влака за Лион. Никой не знае къде отивам. Дори жена ми.
Маквей се навъси.
— Извинете, не ви разбирам. Сигурно мислите, че щом изникнете в Лион и почнете да задавате въпроси, виновникът само ще вдигне ръка и ще каже: „Да, аз бях“. Ами тогава по-добре свикайте пресконференция.
— Mon ami — усмихна се Лебрюн. — Казах, че заминавам за Лион. Не съм рекъл, че ще е в централата на Интерпол. Всъщност съм поканил на тиха вечеря един стар приятел.
— Продължавайте.
