Но той знаеше, че тия разсъждения са само увъртане, или по-просто казано — лъжа. Не можеше да се промени — нито днес, нито като десетгодишно момче. Смъртта на Канарак-Мериман беше жесток емоционален удар. Но тя бе прояснила и опростила бъдещето. Сега разполагаше с име. Ако откриеше този Ервин Шол и той го насочеше към някой друг… какво пък, тъй да бъде. Независимо от цената щеше да продължава напред, докато открие истината за убийството на баща си. Защото ако не го стореше, нямаше да има нито Вера, нито изобщо за какво да живее. Както през всичките години от детството до днес. Щеше да извоюва мир и покой в сегашния живот или никога. Това бе неговата истинска карма.
Навън сянката бе обгърнала изцяло кулите на Нотр Дам. Скоро щяха да светнат уличните лампи. Време бе да дръпне завесата пред прозорчето и да включи крушката в скривалището. След като направи това, той изкуцука до леглото и се просна върху него. Предишната му решителност се бе изпарила, сега на нейно място отново нахлуваше болката — все тъй непоносимо жестока.
— Защо трябваше да се случи тъкмо на моето семейство… и на мен? — изрече той на висок глас.
Казвал го бе като момче, като юноша, като зрял мъж и преуспяващ хирург. Хиляди пъти. Понякога въпросът идваше под формата на спокойна мисъл или част от задълбочен разговор с неговия психотерапевт; друг път, сред внезапни пристъпи на вълнение, избликваше като гръмогласен рев, който стряскаше бившите му съпруги, приятели и непознати.
Той вдигна възглавницата, измъкна пистолета на Канарак и го претегли върху дланта си. После завъртя оръжието и зърна отвора, от който излизаше смъртта. Изглеждаше толкова лесно. Дори съблазнително. Най-простият изход. Край на страха от полицията, от високия мъж. И най-важното — болката щеше да изчезне мигновено.
Чудеше се как не му бе хрумнало досега.
Петнайсет минути по-късно, в шест без четвърт, Бернхард Офен натисна звънеца на предния вход и зачака. Беше решил да започне издирването от сградата на Кей дьо Бетюн 18 и едва след като елиминира тази възможност, да продължи, ако се налага.
Отвътре резето щракна и Филип отвори вратата, закопчавайки яката на зелената униформа под двойната си брадичка.
— Bonjour, monsieur — кимна той и се извини, че е накарал господина да чака.
— Доктор Монере ме изпраща с доставка от аптеката на болница „Света Ана“ — каза Офен на френски. — Поръча да предам, че е спешно.
— На кого? — изненада се Филип.
— На вас, предполагам. На тукашния портиер. Друго не знам.
— Сигурен ли сте, че е от аптеката?
— Приличам ли ви на доставчик? Разбира се, че съм сигурен, мосю. Лекарството трябваше да се достави спешно. Затова аз, заместник-управителят, хукнах през половин Париж в неделната вечер.
Филип мълчеше. Предния ден бе помогнал на Вера да измъкне Пол Озбърн от колата на задната улица и да го изкачи по служебното стълбище. След операцията пак бе помогнал за пренасянето му до таванското скривалище.
Знаеше, че Озбърн все още се нуждае от лекарства. Иначе защо Вера щеше да праща тази доставка от болничната аптека в неделя вечерта?
— Merci, monsieur — каза той.
Офен му подаде аптечен регистър и химикалка.
— Подпишете, моля.
— Oui — кимна Филип и се разписа. Bonsoir — каза Офен и се отдалечи.
Като затвори вратата, Филип огледа пакетчето, после бързо се отправи към телефона. Вдигна слушалката и набра служебния номер на Вера.
Пет минути по-късно Бернхард Офен отвори телефонната кутия в мазето на сградата, включи слушалката към миниатюрния касетофон, който вече бе свързан с телефона на портиера и натисна бутона за запис. Чу Филип да обяснява какво се е случило, после от слушалката долетя разтревожен женски глас, принадлежащ вероятно на госпожица Монере.
— Филип! Не съм пращала никакъв пакет, никакво лекарство. Отвори го и виж какво има вътре.
Раздаде се шумолене на хартия, неясно сумтене, после портиерът отново се обади.
— Не е съвсем ясно. Прилича… прилича на аптекарско шишенце. Нали знаете, дето докторите…
— Какво пише на етикета? — прекъсна го Вера.
Офен долови тревожните нотки и се усмихна.
— Пише… Извинявайте, само да си взема очилата. — Слушалката изтрака върху масата. След малко отново се раздаде гласът на Филип. — Пише… 5 ml tetanus toxoid.
— Боже мой! — ахна Вера.
— Какво има, госпожице?
— Филип, познаваш ли човека? От полицията ли е?
— Не, госпожице.
— Висок ли беше?
— Tres.21
— Остави шишенцето в твоята кофа за боклук и не прави нищо. Веднага напускам болницата. Когато пристигна, ще трябва да ми помогнеш.
— Oui, mademoiselle.
Раздаде се щракане и връзката прекъсна.
Бернхард Офен спокойно свали слушалката и откачи касетофона от жиците. След това затвори телефонната кутия, изгаси лампата и се изкачи по стъпалата.
Часът бе 18:15. Оставаше му само да чака.
Само на осем километра от Кей дьо Бетюн Маквей седеше сам в откритото кафене на площад Виктор Юго. Отдясно млада жена с джинсов костюм се подпираше на лакти и гледаше в пустотата, без да докосва чашата вино пред себе си. До краката й дремеше кученце.
