Той вдигна капака, разпъна на пода стар вестник и започна да вади парче по парче. По ред на номерата пред него се появиха: четири празни кутии от диетична Кока Кола, празно пластмасово шише от гел за коса „Желав“, празна кутийка от дражета „Тик-так“, празна опаковка от противозачатъчни тампони „Тудей“, четири празни бутилки от светла бира „Амстел“, стар брой на списание „Пипъл“, празна и смачкана кутия от консервирана говежда супа, жълто пластмасово шише от течен сапун „Джой“ и… тук Офен спря. Нещо тракаше в празното шише.
Канеше се да развинти капачката, когато чу как горе вратата се отваря и някой слиза по стъпалата. За момент стъпките спряха на площадката до служебния изход, сетне продължиха надолу. Измъквайки изпод колана си автоматичен валтер 25-ти калибър, Офен изгаси осветлението и се вмъкна в сянката под стълбището.
След малко някаква пълна жена със зацапана черно-бяла престилка слезе по стъпалата, мъкнейки препълнен найлонов чувал за смет. Като щракна лампата, тя вдигна капака на единия контейнер, пъхна вътре чувала, затвори и пое обратно към стълбището. Едва сега забеляза боклуците върху разпънатия вестник. Мърморейки нещо на френски, жената се върна, събра всичко и го хвърли в контейнера на Вера. После рязко изгаси лампата и се затътри нагоре по стъпалата.
Офен чу как стъпките й затихват. Успокоен, той пъхна пистолета под колана си и отново включи осветлението. Отвори контейнера, намери пластмасовото шише, развинти капачката и го разтръска с отвора надолу. Нещото вътре продължаваше да трака, но не излизаше. Като измъкна от ръкава си дълъг и тънък сгъваем нож, Офен го разтвори и измъкна от пластмасовата бутилка малко шишенце, омазано със сапунена пяна. Той го избърса и пристъпи под лампата. Върху етикета беше написано: 5 ML TETANUS TOXOID.
По устните на Офен заигра едва забележима усмивка. Вера Монере беше лекар-стажант. Можеше да разполага с лекарства и умееше да бие инжекции. Ранен човек, прекарал доста време в замърсена вода, задължително трябва да бъде инжектиран с тетанусна ваксина, която предпазва не само от тетанус, но и от дифтерит. А онзи, която я прави, едва ли би донесъл шишенцето у дома си, за да го крие в бутилка от течен сапун. Не, инжекцията беше направена тук, в апартамента на Вера. И след като в момента американецът не беше там, можеше да се предположи, че е някъде наблизо — в тази или някоя съседна сграда.
На пет и половина етажа над мазето, където стоеше Бернхард Офен, Пол Озбърн се бе покатерил върху масата и гледаше през прозорчето как следобедните сенки пълзят по кулите на Нотр Дам.
В будните си часове той ту крачеше напред-назад из миниатюрната стаичка, защото знаеше, че се нуждае от упражнения, ту мрачно гледаше през прозореца и се опитваше да мисли.
Бе стигнал до извода, че няма как да избяга от няколко очевидни истини.
Първо: полицията продължаваше да го търси във връзка с убийството на Албърт Мериман. Чрез Вера знаеше, че са прибрали останалия сукцинилхолин от хотелската му стая. Ако… не, когато откриеха за какво служи, вероятно щяха отново прегледат трупа на човека, когото той продължаваше да нарича Канарак. В такъв случай щяха да открият следите от спринцовката. Ако още не го бяха сторили, Маквей щеше да ги накара. Нямаше значение, че Озбърн не е убил Мериман. Щяха да го обвинят в опит за убийство. И ако докажеха това — а те сигурно щяха да го докажат — щеше да прекара Бог знае колко години в някой френски затвор и отгоре на всичко да загуби лекарските си права.
Второ: не бе излязъл от реката без да го забележат. Рано или късно високият мъж щеше да узнае и да го потърси.
Трето: дори да се измъкнеше някак от Париж, паспортът му все още беше в полицията. На практика се оказваше пленник, защото без паспорт не можеше да отиде в никоя друга страна, дори в своята собствена.
Четвърто — и може би най-жестоко и болезнено от всички неща, които прехвърляше непрестанно в ума си — бе ясното, неоспоримо разбиране, че смъртта на Албърт Мериман не е променила нищо. Личният му демон само бе станал още по-загадъчен и неуловим. Ако подобно нещо изобщо бе възможно след дългите години на ужас.
НЕ! — крещеше нещо в него с хиляди гърла. Не започвай преследването отново. Към какво може да те изведе следващата врата с надпис „Ервин Шол“? Само към нова врата! А ако доживееш дотогава, зад нея ще срещнеш лудостта. По добре си признай, Пол Озбърн, че никога не ще получиш отговор. Такава е твоята карма — да осъзнаеш, че там, където търсиш, може би няма приемливи за теб отговори. Едва след като разбереш това, ще намериш мир и покой в следващото прераждане. Приеми тази истина и опитай да се промениш.
