— Както знаете, отдел D, който бе натоварен да разследва обезглавените трупове, представлява клон на Втора дивизия в Интерпол. Въпросната Втора дивизия е специализирана в областта на следенето и анализа. Онзи, който подаде заявка за досието на Мериман, трябва да е член на Втора дивизия, най-вероятно с висок пост. От друга страна, Първа дивизия е общата администрация, която се занимава с финансите, персонала, оборудването, опазването на тайната и още куп всекидневни въпроси — лични дела, счетоводство, поддръжка на сградите… Една от тия дейности е задача на отдел „Безопасност“, който се грижи между другото и за охраната на самата централа. Ръководителят на този отдел има достъп до данните, чрез които ще определим кой точно е поръчал досието на Мериман.
Доволен от своя план, Лебрюн се усмихна широко. Маквей продължаваше да се мръщи.
— Mon ami, не искам да прозвучи цинично, но какво би станало, ако човекът, когото тъй любезно каните на вечеря, се окаже тъкмо онзи, който е подал заявката? Не осъзнавате ли, че именно от вас укриха тази информация? За да имат време да отстранят Мериман. Наскоро ме попитахте дали смятам, че тия типове биха убили ченге. Ако не вярвате, прегледайте пак доклада от Марсилия.
— Ах, каква прелестна кървава метафора под формата на предупреждение. — Лебрюн се усмихна и изгаси цигарата. — Приятелю, оценявам високо вашата загриженост. И при други обстоятелства от все сърце бих се съгласил, че подходът ми е малко неблагоразумен. Обаче дълбоко се съмнявам, че началникът на вътрешната охрана ще стори зло на по-големия си брат.
Новият тъмнозелен форд сиера с гуми „Пирели“ P205/70R14 и джанти четиринайсет на трийсет и пет сантиметра бавно мина покрай сградата на Кей дьо Бетюн 18, зави по моста Сюли и спря зад открит бял джагуар на улица Сен Луи ан л’Ил. След миг вратата се отвори и високият мъж излезе. Беше топъл есенен следобед, но въпреки това той носеше ръкавици. Гумени хирургически ръкавици с цвета на кожата.
Бернхард Офен бе слязъл от влака в дванайсет и четвърт. От гарата бе хванал такси до летище Орли, където го чакаше зеленият форд. В 14:50 вече паркираше близо до сградата, където живееше Вера монере.
В 15:07 той успешно се справи с ключалката, пристъпи в апартамента и затвори вратата зад себе си. Никой не го бе видял да пресича улицата и да използва новичкия ключ за служебния вход. След като проникна в сградата, той се изкачи по служебното стълбище и атакува апартамента откъм задния коридор.
Цяла Франция приемаше като сочна и романтична интрига излъчената от Антен-2 и скоро повторена във всички вестници история за тайнствена тъмнокоса жена, която откарала американския убиец от голф-клуба след неговото излизане от Сена. Около нейната самоличност и въпроса кой е американецът избуяваха безброй хипотези — ту знаменита френска актриса, режисьорка и писателка, ту звезда от международния тенис, ту американска рок-певица с черна перука; шушукаше се, че докторът не е никакъв доктор, а знаменит холивудски артист, пристигнал наскоро в Париж за новия си филм; още по-мрачни хипотези намекваха, че е престарял американски сенатор, разиграващ поредната трагедия в своята биография.
Когато Бернхард Офен взе колата си от Орли, в жабката лежеше картичка с името и адреса на Вера Монере, ключ за служебния вход и ключ за апартамента. За петте часа след неговото потегляне от Марсилия Организацията отново бе доказала своята ефикасност. Също както в случая с Албърт Мериман.
Старинният часовник върху масичката до леглото на Вера Монере показваше три и единайсет минути.
Офен знаеше, че в седем сутринта госпожица Монере е заминала на работа и смяната й свършва едва в седем вечерта на следващия ден. Това означаваше, че може спокойно да претърси апартамента, стига чистачката да не се появи изневиделица. Освен това означаваше, че ако американецът случайно е тук, ще бъде съвсем сам.
След пет минути Офен разбра, че американецът не е тук. Апартаментът беше празен и безупречно чист. Той излезе, грижливо заключи вратата, спусна се по служебното стълбище и спря на площадката край изхода. Но вместо да излезе, Офен продължи надолу, към мазето.
Откри ключа на лампата, щракна го и се огледа. Намираше се в дълъг коридор под сградата с множество странични врати и мрачни ниши. Отдясно под ниския таван се отваряха шахтите на сметопроводите.
Колко невинно и удобно за висшата парижка класа — всеки апартамент имаше отделни контейнери за смет, белязани със съответния номер. След внимателен оглед Офен установи, че от четирите контейнера на Вера е пълен само един.
