— О, аз… нищо. Искам да кажа, че излезе за няколко минути, това е всичко. Колкото да изпуши една цигара навън.
Вероника се успокои.
— Да, вярно. Бях забравила. Нямаше го само няколко минутки.
Серина кимна.
— Той не пуши вътре, когато аз съм там, защото страдам от астма. Много е внимателен.
Телефонът ѝ внезапно изписука, подавайки сигнал за пристигнало текстово съобщение. Тя се хвърли към него. Лицето ѝ светна, когато прочете съобщението.
— Трябва да тръгвам — каза. — Трябва да се видя с един човек.
— О, пак ли? — Вероника направи гримаса. — Мистериозният мъж?
— Престани — хвърли ѝ яростен поглед Серина.
Вероника се разсмя и провлече напевно:
— Серина си има тайно гадже.
— Не ми е гадже.
— Но е тайно, тя не иска да ни каже кой е. Дори на
— Не, не е женен — изчерви се Серина. — Не е
— Всъщност и аз — каза Вероника. — Имам репетиция. — Усмихна се сладко на Зоуи. — Колко жалко, че не успя да влезеш в състава на „Херцогинята на Малфи“. Ще стане страхотна постановка. Никос, режисьорът, е гений. Един ден наистина ще стане известен. — Вероника изгледа победоносно Мариана. —
— Разбира се. И благодаря за разговора, Вероника.
— Няма защо.
Вероника хвърли бърз поглед на Мариана, после излезе от бара, следвана по петите от Серина.
— Офф… — Зоуи избута празната си чаша и изпусна дълга въздишка. — Казах ти. Абсолютна отрова.
Мариана не възрази. И тя не ги беше харесала.
Но което беше още по-важно, имаше усещането — усъвършенствано от годините опит с пациенти, че и двете я лъжеха.
Но за какво и защо?
От години се боя дори да отворя шкафа, където е то.
Но днес се озовах качен на стол да посягам и да вадя малкото ракитено сандъче — тази колекция от неща, които искам да забравя.
Седнах на светло и го отворих. Започнах да ровя из нещата вътре: тъжните, самотни любовни писма, които бях написал на няколко момичета, но така и никога не изпратих, няколкото детински разказа за фермерския живот, две-три лоши стихотворения, които бях забравил.
Но последното в тази кутия на Пандора беше нещо, което помнех прекалено добре. Дневникът с кафяви кожени корици, който водех онова лято, когато бях на дванайсет — лятото, когато загубих майка.
Отворих го и прелистих няколко страници — дълги пасажи, написани с незрял детски почерк. Изглеждаше толкова банален. Но ако не беше съдържанието на тези страници, животът ми щеше да бъде съвсем различен.
Понякога е трудно да разчета написаното. Безпорядъчно е, надраскано разкривено, особено към края, сякаш е писано набързо, в пристъп на лудост — или нормалност. И докато седя, сякаш някаква мъгла започва да се вдига.
Появява се пътека, водеща обратно към онова лято. Към моята младост.
Семейно пътешествие е. Често го правя във въображението си: свивам по онзи лъкатушещ прашен път, водещ към фермата.
Не искам да се връщам там.
Не искам да си спомням…
Въпреки това трябва. Защото това е нещо повече от изповед. Това е търсене на изгубеното, на всички изчезнали надежди и забравени въпроси. Това е дирене на обяснение: на ужасните тайни, за които се намеква в детския дневник, в който сега се взирам като гадател, надничащ в кристално кълбо.
Само че аз не търся бъдещето.
Търся миналото.
В девет вечерта Мариана отиде да се види с Фред в „Орелът“.
„Орелът“ е най-старият пъб в Кеймбридж, популярен днес толкова, колкото и през XVII век. Представляваше низ от малки свързани стаи, облицовани с дървена ламперия. Осветлението беше на свещи и миришеше на печено агнешко, розмарин и бира.
Главното помещение беше известно като бара на кралските военни летци. Няколко колони поддържаха неравния таван, покрит с графити от Втората световна война. Докато Мариана чакаше на бара, започна да чете писанията на мъртвите мъже над главата си. Британски и американски пилоти бяха използвали писалки, свещи и запалки, за да изпишат имената и номерата на частите си на тавана, бяха драскали и рисунки — нещо като комикси на голи жени, нахвърляни с червило.
Тя привлече вниманието на бармана с бебешко лице, облечен в риза на зелено и черно каре. Той ѝ се усмихна, докато вадеше димящ поднос с чаши от съдомиялната машина.
— Какво да ти предложа, хубавице?
— Чаша совиньон блан, моля.
— Идва.
Наля чаша бяло вино. Мариана плати, после се огледа за място, където да седне.
Навсякъде имаше млади двойки, държащи се за ръцете, потънали в романтични разговори. Не си позволи да погледне към ъгловата маса, където двамата със Себастиан винаги сядаха.
Погледна часовника си. Девет и десет.
Фред закъсняваше, вероятно изобщо нямаше да дойде. Почувства прилив на надежда при мисълта. Ще го изчака още десетина минути и после си тръгва.
Накрая се предаде и погледна към ъгловата маса. Празна беше. Отиде и седна на нея.
