Девиците полностью

Седеше и поглаждаше пукнатините на дървената маса с връхчетата на пръстите си, точно като едно време. И докато отпиваше от студеното вино затворила очи, заслушана в несекващото бъбрене и смях около себе си, можеше да си въобрази, че се е пренесла обратно в миналото — стига да държеше очите си затворени, можеше да е пак тук на деветнайсет и да чака Себастиан да се появи в своята бяла тениска и избелели сини дънки, скъсани на коляното.

— Здравей — каза той.

Но гласът беше друг — не този на Себастиан — за частица от секундата преди да отвори очи, Мариана се обърка. И магията отлетя.

Гласът принадлежеше на Фред, който държеше халба „Гинес“ и ѝ се усмихваше широко. Очите му блестяха и беше зачервен.

— Извинявай, че закъснях. Забавиха ме в колежа, затова карах много бързо. Блъснах се в стълб.

— Добре ли си?

— Добре съм. Стълбът пострада повече. Може ли?

Мариана кимна и той седна — на стола на Себастиан. За секунда тя си помисли да го помоли да се преместят на друга маса. После се спря. Как го беше казала Клариса? Трябва да престане да поглежда назад. Трябва да се фокусира върху настоящето.

Фред се усмихна широко. Извади пакетче кашу от джоба си. Предложи на Мариана. Тя поклати глава.

Той подхвърли няколко ядки в устата си и задъвка, без да сваля очи от нея. Настъпи неловка пауза, докато тя го чакаше да каже нещо. Ядоса се на себе си. Какво правеше тук с този дързък млад мъж? Ама че глупава идея. Реши да бъде откровена, което не беше типично за нея. В края на краищата, нямаше какво да губи.

— Виж. Нищо няма да стане между нас. Разбираш ли? Никога.

Фред се задави с ядката и започна да кашля. Преглътна я с малко бира и успя да възстанови дишането си.

— Извинявай — каза той смутен. — Не… не го очаквах. Посланието е разбрано. Явно не си от моята лига.

— Не бъди глупав — поклати тя глава. — Не е това.

— Тогава защо?

Тя вдигна рамо, почувства се неудобно.

— Има милион причини.

— Кажи една.

— Твърде млад си за мен.

— Моля? — Лицето му се зачерви. Изглеждаше възмутен и смутен. — Това е нелепо.

— На колко си?

— Не съм чак толкова млад, почти на двайсет и девет съм.

Мариана се засмя.

— Това е нелепо.

— Защо? Ти на колко си?

— Достатъчно стара, че да не закръглям възрастта си. На трийсет и шест.

— И какво от това? — повдигна рамо той. — Възрастта няма значение. Не и когато изпитваш… подобни чувства. — Погледна я. — Знаеш ли, когато те видях за първи път, във влака, имах изключително силно предчувствие, че един ден ще те помоля да се омъжиш за мен. И ти ще кажеш да.

— Е, сбъркал си.

— Защо? Да не си… омъжена?

— Да… не, искам да кажа…

— Не ми казвай, че те е зарязал? Какъв идиот.

— Да, често си го мисля. — Мариана въздъхна, после заговори бързо, за да приключи нещата. — Той… умря. Преди около година. Трудно ми е… да говоря за това.

— Съжалявам. — Фред изглеждаше съкрушен. Замълча за момент. — Сега се чувствам глупаво.

— Недей. Вината не е твоя.

Внезапно Мариана се почувства отегчена и разочарована от себе си. Допи виното си.

— Трябва да тръгвам.

— Не, не още. Не съм ти казал какво мисля за убийството. За Конрад. Затова дойде, нали?

— И?

Фред ѝ хвърли лукав страничен поглед.

— Мисля, че са хванали грешния човек.

— Така ли? Какво те кара да мислиш така?

— Срещал съм се с Конрад. Познавам го. Той не е убиец.

Тя кимна.

— И Зоуи мисли като теб. Но не и полицията.

— Е, аз поразсъждавах по въпроса. Почти съм решил да опитам да разреша случая сам. Обичам да решавам главоблъсканици. Такъв ми е умът. — Фред ѝ се усмихна. — Какво ще кажеш?

— За какво?

— Ти и аз — каза той с усмивка. — Да се съюзим? Да разрешим загадката заедно?

Мариана се замисли за момент. Сигурно можеше да ѝ бъде полезен, поколеба се, но знаеше, че ще съжалява. Поклати глава.

— Не мисля, но благодаря.

— Е, обади ми се, ако промениш решението си. — Той извади писалка от джоба си и надраска телефонен номер на обратната страна на подложката за бира. Подаде ѝ я. — Ето. Ако имаш нужда от нещо — каквото и да е — звънни ми.

— Благодаря, но няма да остана дълго.

— Не преставаш да го повтаряш, а си все още тук. — Фред се ухили. — Имам добро предчувствие за теб, Мариана. Интуиция. Вярвам в интуицията.

Докато излизаха от пъба, Фред бъбреше весело.

— От Гърция си, нали?

Тя кимна.

— Да. Израснах в Атина.

— О, Атина е много яка. Обичам Гърция. Много острови ли си посетила?

— Няколко.

— Ами Наксос?

Мариана замръзна. Спря насред улицата, внезапно неспособна да го погледне.

— Моля?

— Наксос? Бях там миналата година. Запален плувец съм — всъщност главно обичам да се гмуркам — а той е страхотен за това. Била ли си там? Наистина трябва да…

— Трябва да вървя.

Обърна се и тръгна, преди Фред да може да види сълзите в очите ѝ, и продължи да върви, без да погледне назад.

— О — чу го тя да казва. Прозвуча малко изненадан. — Добре тогава. Доскоро…

Мариана не му отговори. Това е просто случайност, повтаряше си тя. Не означава нищо, забрави го, нищо не значи. Нищо.

Опита се да прогони името на острова от ума си и продължи да върви.

След като остави Фред, Мариана забърза обратно към колежа.