Девиците полностью

Седя, докато главата я заболя. После, на зазоряване, изтощена и депресирана, се предаде. Сви се в леглото и веднага заспа дълбоко.

Сънува кошмар.

Сънува, че търси Себастиан в някакви пустинни местности, че крачи през виелица и сняг. Накрая го намери — в мърляв хотелски бар, в далечен алпийски хотел по време на снежна буря. Поздрави го изпълнена с радост, но за неин ужас той не я позна. Каза, че се е променила, че е различен човек. Мариана непрекъснато се кълнеше, че си е същата: Аз съм, аз съм, крещеше тя. Но когато се опита да го целуне, той се отдръпна. Заряза я и излезе в снежната буря. Тя рухна, разплака се неутешимо и тогава се появи Зоуи, която я зави със синьо одеяло. Мариана ѝ каза колко много обича Себастиан — повече от въздуха, повече от живота. Зоуи поклати глава и каза, че любовта носи само тъга и че Мариана трябва да се събуди.

— Събуди се, Мариана.

— Моля?

— Събуди се… Събуди се!

И тогава внезапно Мариана се събуди стресната — потънала в студена пот, с блъскащо сърце.

Някой удряше по вратата.

Изправи се в леглото, сърцето ѝ биеше силно. Тропането продължаваше.

— Момент — извика тя. — Идвам.

Колко е часът? През пролуките на завесите проникваше ярка слънчева светлина. Осем? Девет?

— Кой е?

Никакъв отговор. Тропането ставаше все по-силно — както и пулсирането в главата ѝ. Имаше непоносимо главоболие, сигурно беше пила много повече, отколкото мислеше.

— Добре, добре. Само секунда.

Измъкна се от леглото. Чувстваше се дезориентирана и изтощена. Довлече се до вратата. Отключи я и отвори.

Отвън стоеше Елси, вдигнала ръка да почука отново. Усмихна ѝ се бодро.

— Добро утро, скъпа.

С перата за бърсане на прах под мишницата, стиснала кофа с препарати за почистване. Веждите ѝ бяха изрисувани под остър ъгъл, което ѝ придаваше плашещ вид, а в очите ѝ светеше възбуда, която се стори на Мариана зловеща, като на хищник.

— Колко е часът, Елси?

— Минава единайсет, скъпа. Не те събудих, нали?

Тя проточи шия, надничайки покрай нея към неоправеното ѝ легло. Мариана долови миризмата на цигари, а това в дъха ѝ алкохол ли беше? Или бе усетила собствения си дъх?

— Не спах добре — отвърна тя. — Сънувах кошмар.

— О, скъпа — зацъка Елси състрадателно. — Не съм изненадана, с всичко, дето става наоколо. Боя се, че имам още лоши новини, скъпа. Но си помислих, че трябва да знаеш.

— Какви? — Мариана се взря в нея с широко отворени очи. Изведнъж се почувства напълно будна и усети страх. — Какво е станало?

— Ще ти кажа, ако ми дадеш възможност. Няма ли да поканиш Елси вътре?

Мариана се отдръпна и чистачката влезе в стаята. Усмихна ѝ се и остави кофата на земята.

— Така е по-добре. Добре е да се подготвиш, скъпа.

— Какво има?

— Намерили са друго тяло.

— Моля? Кога?

— Тази сутрин, до реката. Още едно момиче.

Нужна ѝ беше само секунда, за да кресне:

— Зоуи, къде е Зоуи?

Елси поклати глава.

— Не тревожи хубавата си главица за Зоуи. Тя е в безопасност. Сигурно още се излежава в леглото, като я знам каква е. — Усмихна се. — Виждам, че ви е фамилна черта.

— За бога, Елси, коя е? Кажи.

Елен се усмихна. Имаше нещо наистина противно в изражението ѝ.

— Малката Серина е.

— О, господи… — Очите на Мариана внезапно се напълниха със сълзи.

Тя потисна ридание.

Елси зацъка със съчувствие.

— Горката малка Серина. Ама тъй де, загадъчни са пътища Божии… По-добре да се захващам, че работата край няма.

Тя се обърна, за да си тръгне, после изведнъж спря.

— Божичко. Едва не забравих… Това беше под твоята врата, скъпа.

Елси бръква в кофата и извади нещо. Подаде го на Мариана.

— Ето…

Беше пощенска картичка.

Изображението върху нея беше познато на Мариана — черно-бяла антична гръцка ваза на хиляди години, върху която беше изобразено принасяното в жертва на Ифигения от Агамемнон.

Когато я обърна, ръката ѝ трепереше. А отзад, както очакваше, беше изписан на ръка цитат на древногръцки:

Стори ѝ се, че ѝ се завива свят, че главата ѝ се върти, докато гледаше картичката в ръката си, все едно гледаше към нея от много далече… имаше опасност да загуби равновесие и да падне… в дълбока, тъмна бездна.

За момент Мариана остана неподвижна. Чувстваше се парализирана, прикована на място. Почти не забеляза кога Елси е излязла от стаята.

Продължаваше да се взира в картичката в ръцете си, неспособна да откъсне поглед, хипнотизирана, сякаш древногръцките букви се бяха запалили в ума ѝ и пламтяха и изгаряха в мозъка ѝ.

С усилие си наложи да обърне картичката, разрушавайки магията ѝ. Трябваше да мисли трезво, трябваше да измисли какво да прави.

Разбира се, първо трябваше да се обади в полицията. Дори и да решат, че е луда, което сигурно и без това вече си мислеха, тя не можеше повече да крие тези пощенски картички — трябваше да каже на инспектор Сангха.

Трябваше да го намери.

Пъхна картичката в задния си джоб и излезе от стаята.