Девиците полностью

И тогава изведнъж разбра. Разбра към какво гледаше той или по-скоро към кого.

Към Халам.

Тенисън се взираше в Халам — в Халам, който стоеше зад светлината… зад воала. Това означаваше изразът в очите му. Очите на мъж, общуващ с мъртвите.

Тенисън беше загубен… Беше влюбен в призрак. Беше обърнал гръб на живота. А Мариана?

Имаше време, когато мислеше, че тя също е обърнала гръб на живота.

А сега…?

Сега може би… вече не беше толкова сигурна.

Постоя там още минутка, замислена. После, когато се обърна, за да си тръгне… чу стъпки. Застина.

Мъж с обувки с твърди подметки вървеше бавно по каменния под на дългия мрачен коридор…

И приближаваше.

Първоначално не видя никого. Но след това… когато дойде по-близо, видя фигура, която се придвижваше в сенките… и проблясък на острие.

Стоеше на мястото си вцепенена, едва осмелявайки се да диша, като се опитваше да различи кой е. И тогава от тъмнината бавно се показа… Хенри.

Втренчи се в нея.

Очите му имаха ужасяващо изражение — не напълно разумни, с лек маниакален блясък. Явно се беше бил с някого, защото от носа му течеше кръв. Беше размазана по цялото лице и по ризата му. Държеше нож, дълъг петнайсетина сантиметра.

Мариана се опита да говори спокойно, невъзмутимо. Но не можеше да удържи лекото потрепване на гласа си.

— Хенри? Моля те, остави ножа.

Той не отговори. Само се взираше в нея. Очите му бяха станали огромни като лампи и очевидно беше много надрусан.

— Какво правиш тук? — попита тя.

За момент той не отговори.

— Имах нужда да те видя, ясно? Ти не искаше да ме видиш в Лондон, затова трябваше аз да дойда чак дотук.

— Как ме намери?

— Видях те по телевизора. Стоеше с полицията.

Мариана предпазливо каза.

— Не си спомням такова нещо. Постарах се да избегна камерите.

— Мислиш, че лъжа? Мислиш, че съм те проследил дотук?

— Хенри, влизал си в стаята ми, нали?

В гласа му се прокрадна истерична нотка.

— Ти ме заряза, Мариана. Ти… ти ме пожертва…

— Моля? — втренчи се тя разтревожена в него. — Защо… използва тази дума?

— Вярно е, нали?

Той вдигна ножа и направи крачка към нея. Но Мариана не отстъпи.

— Остави ножа, Хенри.

Той продължи да върви.

— Не мога да продължавам така. Трябва да се освободя. Трябва да се избавя.

— Хенри, моля те, спри…

Той вдигна ножа, сякаш се приготвяше да нанесе удар. Мариана усети, че сърцето ѝ ще изхвръкне.

— Ще се убия ей сега, пред теб — изрече той. — И ти ще гледаш.

— Хенри…

Той вдигна ножа още по-високо и тогава…

— Ей!

Хенри чу гласа зад себе си и се обърна в момента, когато Морис изскочи от сенките и се хвърли върху него. Сборичкаха се за ножа, но Морис лесно го надви и го блъсна, все едно беше от слама. Младежът се приземи в смачкана купчина на пода.

— Остави го на мира — обърна се Мариана към Морис. — Не го докосвай повече.

Отиде при Хенри, за да му помогне да стане, но той отблъсна ръката ѝ.

— Мразя те — кресна той и прозвуча като малко момче. Зачервените му очи се напълниха със сълзи. — Мразя те.

Морис звънна в полицията и Хенри беше арестуван, но Мариана настоя, че той има нужда от психиатрична помощ, затова беше отведен в болницата, където беше сложен в отделно помещение. Предписаха му антипсихотични лекарства и тя си уреди среща за разговор с консултиращия психиатър на следващата сутрин.

И естествено, обвини себе си за станалото.

Хенри беше прав: беше пожертвала него, както и другите болни, които разчитаха на нейната грижа. Ако тя беше на мястото си, когато Хенри имаше нужда от нея, можеше да не се стигне дотук. Това беше истината.

А сега трябваше да се погрижи тази огромна жертва да не е била напразна… независимо от цената.

По времето когато Мариана се прибра в стаята си, вече минаваше един сутринта. Беше изтощена, но прекалено възбудена, за да заспи, прекалено разтревожена и напрегната.

В стаята беше студено, затова включи стария електрически нагревател, окачен на стената. Сигурно не беше използван от предишната зима, защото, когато се нагря, се разнесе тежка миризма на горящ прах. Тя седна на твърдия дървен стол с права облегалка, загледа се в електрическия реотан, който светеше червен в тъмнината, и усети топлината, заслушана в тихото му жужене. Стоеше и мислеше — мислеше за Едуард Фоска.

Беше толкова самодоволен, толкова уверен в себе си. Мисли си, че му се е разминало, каза си тя. Мислеше си, че е победил.

Но не беше. Все още не. Беше решена да го надхитри. Трябваше. Ще седи цяла нощ, ще мисли и ще измисли начин.

Седя часове наред като в някакво бдение, някакъв транс — не спираше да мисли — прехвърляше през ума си всичко, което се бе случило, откак Зоуи ѝ звънна в понеделник вечерта. Оглеждаше всяко събитие от историята, всички следи, проучваше ги от всеки възможен ъгъл, опитвайки се да намери смисъл — опитвайки се да види нещата ясно.

Сигурно беше нещо очевидно — отговорът с положителност беше точно пред очите ѝ. Но тя не успяваше да го схване — все едно се опитваше да сглоби мозайка на тъмно.

Фред би казал, че в някоя друга вселена вече го е разкрила. В някаква друга вселена тя беше по-умна.

За нещастие не в тази.