Дезертьорът полностью

— Казали сте името му, докато сте седели с останалите в салона ли? — попита Броуди. — Или преди това сте станали и сте го приближили?

Симпсън се поколеба — явно беше осъзнал, че историята му не отговаря на онази, която беше разказал на другите ОКР агенти. Погледна жена си, която го подкрепи, като сложи ръка на рамото му.

— Момент. Извинете. Беше преди две седмици. Всъщност не той ме видя пръв. Защото не беше обърнат към мен. Беше обърнат в другата посока, към бара. Първо видях татуировката му. Онази змия.

Броуди го беше хванал — и по-важното беше, че Симпсън разбираше, че е хванат. След това той продължи със същата история, която беше казал на другите агенти — как видял Мърсър в гръб, познал татуировката, тръгнал към бара и казал името му. После погледите им се срещнали. Броуди реши да продължи, сякаш нищо не се е случило, вместо да го разобличава пред жена му.

— Значи сега сте се гледали един друг — каза той. — Какво стана после?

— Той просто се взираше в мен. Студено. Може би ядосано. Колегата ми Пит и другите гледаха към мен, после погледнаха Мърсър и стана някак неловко и напрегнато. А после Кайл просто стана и излезе от бара.

— Това ли беше всичко? — попита Тейлър. — Просто сте го оставили да си тръгне?

— А какво трябваше да направя? Току-що бяхме сключили голяма сделка и празнувахме. Мислех си само за това.

— Пит попита ли ви кого сте видели? — попита Тейлър.

— Не… да. Казах му, че съм се припознал или нещо подобно.

— Добре — рече Броуди. — Как беше облечен той?

Симпсън се замисли за момент.

— Тъмна тениска и джинси.

— А какво пиеше? — попита Тейлър.

— Не знам. Не погледнах.

— Къде бяхте, преди да отидете в хотела? — попита Броуди.

— В един ресторант наблизо.

— Кой по-точно?

— Не помня. Някакво испанско име.

— Колко питиета бяхте изпили, преди да видите Мърсър? — попита Тейлър.

Симпсън отново погледна жена си. Срещата започваше да придобива темпото на разпит, а не на приятелски доброволен разговор. Броуди трябваше да натисне спирачките.

— Да се върнем малко назад — каза той. — Колко добре познавахте Кайл Мърсър?

— Заедно минахме основното обучение и курсовете за напреднали — отвърна Симпсън. — Така че бих казал, че го познавам добре, но оттогава мина доста време. Поизгубихме връзка, когато той влезе в школата, а мен ме зачислиха към Четвърта бригада във Форт Карсън.

— Що за човек беше той?

Симпсън се позамисли.

— Кайл беше ревностен. Някои момчета израстват като ловци, други идват от семейства на военни, но той не беше от тях. Искам да кажа, нямаше абсолютно никаква представа как да стреля и да изпълнява заповеди. Но пък беше напомпан, нали разбирате, много силен и в отлична форма, сякаш е тренирал за това. Младеж от Южна Калифорния, който всеки ден вдига тежести и е научил всичко за войната от филми и компютърни игри.

— Не ми изглежда да е бил замесен от тесто за елитен войник — отбеляза Броуди.

— Не разбирате — каза Симпсън. — Той искаше да е елитен войник повече от всеки, когото съм срещал. В ума си вече беше такъв. Искам да кажа, че имаше волята. Изобщо не се изненадах, когато влезе в Делта Форс. Ама никак.

В стаята се възцари тишина. Броуди си помисли за редактираните детайли от досието на Мърсър. Кой точно беше този тип? Какво беше направил и на какво беше способен? Е, беше извършил пет обезглавявания, което означаваше, че е способен на всичко. Погледна Симпсън и попита:

— Защо според вас някой с уменията за оцеляване на капитан Мърсър… човек, който е търсен беглец по целия свят… би седнал в бара на хотел, посещаван често от чужденци?

Симпсън разбра, че въпросът не е риторичен. Всъщност разбра, че Броуди намеква, че историята му е измислица.

Той стана. Изгледа Броуди.

— Мисля, че имам нужда от една цигара.

— Ще ви правя компания.

Броуди не пушеше, но работата не беше в това. Той стана и излезе след Симпсън на задната веранда, която гледаше към изкуствено езеро. Симпсън извади цигара от пакета си и предложи една на Броуди, който я взе, за да сподели връзката на пристрастените.

Симпсън му предложи огънче и Броуди го загледа как пали своята цигара с треперещи ръце и дърпа силно.

— Не знам какво да кажа — рече Симпсън.

Броуди не отговори. Когато човек се кани да признае нещо, най-добре е да си мълчиш.

— Тоест, нямах намерение да казвам каквото и да било. Но не ми излизаха от главата двете момчета, които бяха убити, докато са го търсили. Говорих с жена си… и тя каза, че трябва да постъпя правилно.

Броуди изгледа Ал Симпсън, който беше постъпил в армията след 11/9, също като него. Беше отслужил службата си, справяше се добре в частния сектор, беше се установил и беше наддал килограми. Но войната, която за Симпсън вече беше само спомен, продължаваше и след още една-две години в нея щяха да се бият войници, които дори не са били родени на 11/9.

— Ал, къде всъщност видя Кайл Мърсър?

Симпсън го погледна и пое дълбоко дъх.