Броуди излезе от магистралата няколко километра преди летището и джипиесът им откри супермаркет близо до изхода. Взеха стоки от първа необходимост и купиха сак, който напълниха с лекарства без рецепти, бинтове, батерии, консерви и дребни неща за хапване. И двамата изтеглиха по четиристотин долара от банкомата, ако им се наложеше да подкупят някого, за да минат през паспортната и митническата проверка в Каракас.
Платиха със служебната карта на Броуди и излязоха. Броуди метна сака на задната седалка и си помисли за съдържанието му. Самобръсначки. Аспирин. Марли и шоколад. Депресира се при мисълта, че стоките от евтиния магазин на три минути път от магистралата ще се превърнат в съкровище, щом кацнат. Беше му се случвало да се сблъсква с бедността и мизерията на Америка покрай работата си, от караваните в Алабама до най-лошите жилищни сгради, които можеш да намериш в Бронкс. Пътуването в чужбина обаче го беше запратило в нови дълбини, в места, където цивилизацията и човешкото достойнство почти не съществуваха. Места, където сякаш нямаше дъно.
Върнаха се на магистралата и Броуди си помисли за човека, заради когото беше тази мисия. Кайл Мърсър. Хлапе от Сан Диего, от семейство от средната класа, което мечтаело да стане войник и трябвало да надживее военните си фантазии в реалния свят. И се справило отлично. Какво всъщност означаваше това? Какво беше да се стремиш към подобна цел, да имаш идея за воина, който искаш да станеш, и да го направиш?
Отношенията на самия Броуди с войниклъка бяха съвсем различни. Той беше израснал в Либърти, Ню Йорк, малко градче западно от долината на Хъдсън. Беше единственото дете на Клара и Артър Броуди, стари хипита, които купили стара фермерска къща в началото на седемдесетте и я стегнали със собствените си ръце, след което се заели да отглеждат зеленчуци и пилета. Продаваха част от продукцията си на местен бакалин и се хващали от време на време на работа за малко пари или стари дрехи. „Дойдохме за Уудсток и така и не си тръгнахме“. Броуди беше чувал безброй пъти тази стара шега от баща си като малък и тя не беше далеч от истината.
Детството му в много отношения беше приятно и направо идилично. Събираше яйца от полозите, сутрин береше зеленчуци, които щяха да се озоват в яхнията за вечеря, играеше си в земите на фермата, които му се струваха безкрайни. Никога не бяха имали много пари, но той изобщо не знаеше за това.
Когато поотрасна, започва да му писва от полуселското полусъществуване на място, което беше подминато от замогването на другите градчета в долината и ставаше все по-безлюдно и бедно. Родителите му бяха напуснали Гринидж Вилидж, за да се свържат отново с природата и, както разбра по-късно, да се откъснат от политическите и духовни битки на шейсетте, когато почувствали, че са ги изгубили в края на десетилетието. Той искаше да извърви този път в обратната посока, да стане част от света, от който се чувстваше изолиран.
С благословията на родителите си и с комбинация от заеми и стипендии се премести в Манхатън и постъпи в Нюйоркския университет, в самия център на някогашното бохемско свърталище на родителите му в Гринидж Вилидж. Това беше свят на вълнуващи първи неща. Първата приятелка. Първото опитване на дрога. Първото прибиране от полицията. Имаше обаче и нещо изненадващо и разочароващо, особено у онези, които бяха от града и скъпите предградия наоколо — някакъв градски провинциализъм, характерен за много от съучениците му, които не поглеждаха отвъд себе си, защото си мислеха, че са центърът на света.
В последната му година светът дойде при тях. Тъкмо се качваше към малката си квартира на петия етаж в Долен Йист Сайд, когато първият самолет удари Северната кула. Беше на улицата със стотици други, когато вторият самолет се заби в Южната, и бягаше от стената пушек, прах и отломки, когато двете кули се сринаха и затъмниха слънцето.
Изкара напълно механично остатъка от учебната година и едва успя да се дипломира. След няколко месеца у дома, през които не го свърташе на едно място, постъпи в армията.
Родителите му бяха съсипани, както можеше да се очаква. Призракът на чичо Реги, по-големия брат на баща му, който беше загинал във Виетнам и за когото почти не се споменаваше, увисна във въздуха. Но постъпването му в армията не беше акт на бунт срещу ляво настроените му родители, нито дори акт на отмъщение срещу онези, които бяха сринали кулите. Той просто се опитваше да намери смисъл в ставащото. И в онзи момент армията му изглеждаше логичен избор.
Започна основното си обучение в същия ден, в който държавният секретар Колин Пауъл показа на заседание на Общото събрание на ООН епруветката с антракс, едно от предполагаемите оръжия за масово поразяване на Ирак. Четири месеца по-късно беше пратен във Форт Луис в щата Вашингтон заедно с целия Втори пехотен батальон към Трета ударна бригада. Шест месеца по-късно патрулираше в центъра на Багдад. Спомняше си много ясно първия път, когато стреляха по него. Никога нямаше да забрави първия другар от взвода, който беше убит.
