Симпсън кимна, но Броуди се съмняваше, че ще се свърже с някого, освен може би с адвоката си. Въпреки това му даде визитката си.
— Остави ми съобщение, ако попаднеш на нещо.
Симпсън погледна визитката и отново кимна.
— Благодаря, сержант.
Симпсън се усмихна насилено, когато чу някогашния си ранг.
— Трябваше да си спомня първото нещо, което научих в армията — никога не се пиши доброволец.
— Първото нещо, което си научил, е дълг, чест, родина.
Симпсън кимна.
— Кайл наруши клетвата. И заслужава да умре.
— Капитан Мърсър ще бъде изправен пред съда.
Симпсън го изгледа преценяващо.
— Човек като него не се залавя. А се убива. Или той убива теб.
Броуди не отговори.
— На следващия ден на трезва глава си дадох сметка, че Кайл можеше да ме убие в някоя задна стаичка.
Броуди кимна. И на него му беше хрумнало същото. Но може би Кайл Мърсър беше преживял момент на човешки чувства към стар приятел от армията. Ако беше така, несъмнено по-късно бе съжалил, че не е елиминирал свидетел. А ако не беше съжалил, щеше да го направи, когато Броуди и Тейлър се доберяха до него.
— Това е всичко — каза Симпсън.
Броуди смачка фаса си и го хвърли в тръстиките.
— Благодаря за отделеното време.
Симпсън кимна, запали нова цигара и се загледа към притъмняващия хоризонт. Явно не беше готов да се изправи пред г-жа Симпсън.
Броуди влезе в къщата, пожела на г-жа Симпсън приятна вечер и кимна на Тейлър да си тръгват.
По пътя към Нюарк Броуди разказа на Тейлър за разговора на верандата, като не пропусна и това, че бардакът предлагал малолетни момичета.
— Ако Симпсън е правил секс с някое от тях, това го прави престъпник — посочи Тейлър. — И неблагонадежден свидетел.
— Да се придържаме към онова, което е видял.
— Добре, значи е видял бял брадат тип в полутъмен бардак, докато е бил пиян до козирката. Страхотно.
— Изглеждаше сигурен — каза Броуди. — И не забравяй уробороса.
— Тази татуировка се среща често, но предполагам, че е достатъчна за едно отскачане до Каракас.
— Бил съм на други подобни места и заради по-малко.
— А пистата, която е видял? Отляво или отдясно е била, докато са минавали покрай нея?
— Не знам и се съмнявам, че си спомня.
— Как е изглеждал бардакът?
— Бял, може би измазан. Едноетажен.
— Описа ли района, в който се намира?
— Било е тъмно и е бил пиян.
— От какво са били построени сградите наоколо? От тухли? Кирпич?
— Не се сетих да го питам. Защо?
— Според онова, което прочетох, различните бедняшки квартали са изградени от различни материали в зависимост от това кога са строени. Това би могло да ни помогне.
— Май каза, че околните постройки били от меденки.
Тейлър се загледа раздразнено през прозореца. Броуди разбираше защо. Очевидно беше започнала да задълбава настървено в топографията на Каракас и единствената причина да не присъства в разговора по мъжки с Ал Симпсън беше, че е жена. Освен това първоначалните лъжливи показания на Симпсън поставяха под въпрос и сегашните му. И може би Тейлър не беше склонна да се доверява особено на накиснатите в ром спомени на семеен бизнесмен, който се опитва да забрави онова, което са го помолили да си спомни.
Броуди се смяташе за рационален човек, но през годините беше изградил известно уважение към стойността на усещането, инстинкта и точността на мъжкото око в полутъмен задимен бардак. Вярно, случваше се единственият ти свидетел да е пълно лайно, на което не може да се разчита. Тогава ти се налага да отстъпиш крачка назад и да погледнеш нещата от различен ъгъл. Но Кайл Мърсър беше на свобода — беглец с убийствени умения, който вече беше виновник за смъртта на двама души и беше убил неколцина други. Това беше единствената следа, с която разполагаха. А трябва да проследиш всяка следа, дори ако те отведе в ада, в Ню Джърси или в Каракас.
Продължиха на изток към Нюарк по I-78. Часът пик беше преминал и трафикът не беше много натоварен.
Тейлър преглеждаше на таблета си някакви статии за мястото, на което отиваха.
— Взе ли си паста за зъби? — попита тя. — Пакет за първа помощ? Буквално всичко, което би ти потрябвало?
Броуди си помисли за бързото събиране на багажа след срещата си с Домброски — просто беше нахвърлял в отворения куфар нещата, които му се бяха оказали подръка.
— Трябва да приемем, че ще ни е трудно да открием дори най-основните неща, след като кацнем — продължи тя. — Магазините са празни. Хората висят с часове на опашки за малкото налични неща. Прилича ми на проблем, който дори парите не могат да решат.
— Парите решават всички проблеми.
— Не и там, където отиваме — отвърна Тейлър. — Нека се отбием в някоя аптека.
— Нека не го правим.
— Можем да вземем още един сак и да го напълним с допълнителни неща. Храна, неща за първа помощ. С тях можем да си спечелим малко благоразположение по улиците на Каракас.
Броуди се замисли над думите ѝ.
— Идеята не е лоша.
— Можеше да кажеш, че е добра.
— Можеше.
