— Тези момичета изглеждат… добре гледани — тихо каза Тейлър. — Казаха, че сеньор Кайл е наредил на мъжете си да се държат прилично с тях.
Броуди не отговори.
— Така че може би… ще успея да го преживея…
Той се надяваше, че тя ще успее. Но онези момичета бяха професионалистки и се занимаваха с това повече или по-малко доброволно. За разлика от нея. Но Маги Тейлър имаше достатъчно проблеми на главата, затова Броуди каза:
— Мисля, че Емилио просто се майтапи с нас.
— Silencio!
— Питай тоя задник къде отиваме.
Тейлър се поколеба и го направи, след което преведе отговора му:
— Поискахме да видим сеньор Кайл, а сеньор Кайл иска да види нас, така че трябва да сме доволни.
— Нали точно затова дойдохме във Венецуела.
Тейлър не отговори.
Завиха по друга пътека, която Броуди разпозна като пътеката от платформата. След няколко минути видяха реката между дърветата, а после и самата платформа. Когато приближиха, Броуди видя мъж, който седеше на зелената маса с гръб към тях.
Емилио отново погледна часовника и ускори крачка, като ги подкани да не изостават.
Очевидно сеньор Кайл имаше натоварен график и държеше всичко да върви по часовник.
Приближиха тясната бамбукова рампа, която водеше към платформата, и Броуди вече можеше да види по-ясно мъжа на масата, макар че още не се беше обърнал. Беше с тясна тъмнозелена тениска и имаше русолява коса, така че, ако оставим настрана расовото профилиране, вероятно беше гринго. И най-вероятно беше Кайл Мърсър. Мъжът вдигна бинокъл към очите си и Броуди видя татуирания уроборос на мускулестата му ръка. В другата си ръка държеше бутилка вода. Изглеждаше отпуснат и може би се наслаждаваше на деня. Но това нямаше да продължи още дълго.
Емилио вдигна ръка към Броуди и Тейлър и те спряха на пет-шест метра от платформата и се спогледаха.
— Лодката ни още е тук — прошепна Тейлър.
— Чудесно. Качваме Мърсър на нея и заминаваме.
Емилио стъпи на рампата, която рязко изскърца. Кайл Мърсър погледна през рамо и му даде знак да приближи. Емилио побърза да се подчини и застана пред сеньор Кайл като адютант на генерал, който се кани да обяви пристигането на очакван посетител.
Броуди забеляза, че Емилио не отдаде чест, така че явно el comandante не държеше на тези неща. Двамата поговориха няколко секунди, след което Емилио даде знак на Броуди и Тейлър да се качат на платформата.
Двамата отново се спогледаха и тръгнаха към тясната рампа.
— Рангът преди красотата — каза Броуди и тръгна с големи целенасочени крачки напред, следван от Тейлър.
Мърсър явно щеше да ги заговори заедно, което не беше начинът, по който едно ченге разпитва множество заподозрени. Или по който се разпитват военнопленници. Разделяй и владей. Но Кайл Мърсър или го притискаше времето, или наистина мислеше, че Боуман са тъпи туристи — или по-вероятно щеше просто да им каже да говорят бързо, ако не искат да умрат бавно.
Емилио им посочи място до два пластмасови стола на десетина стъпки — правилният протокол изискваше да са пет — пред сеньор Кайл, който отново гледаше през бинокъла. Броуди разпозна уреда — беше бинокълът на капитан Колинс.
Не беше очаквал Мърсър да стане или да им предложи да седнат, но си мислеше, че той ще покаже малко по-голям интерес към срещата им. „Ехо? Капитан Мърсър, предполагам?“.
Сега Броуди забеляза, че на зелената маса има два американски паспорта. Там беше и сателитният им телефон, както и клетъчните. Емилио стоеше зад шефа си, а петимата останали заеха позиции на брега на реката, готови да открият огън с калашниците си, ако Броуди или Тейлър направят някакво рязко движение. Броуди погледна през края на платформата, видя лодката им и си представи как двамата с Тейлър са в нея, плават надолу по течението и бъбрят по сателитния телефон първо с Колинс, после и с Домброски. Опита се да си представи как Кайл Мърсър идва с тях доброволно, но това беше прекалено дори за неговото въображение. Но пък човек никога не знае какво може да се случи.
Насочи вниманието си към Кайл Мърсър, чието лице още беше частично скрито от бинокъла.
Русата му коса беше късо подстригана, както подобава на военен, и беше гладко обръснат. Изглеждаше мускулест и здрав, макар че кожата му имаше онази характерна за тропическата джунгла бледност, дължаща се на високата влажност, спрейовете против насекоми и прекалено малко слънце. Въпреки това се различаваше много от мършавия призрак от видеозаписа на талибаните и от онзи с обезглавяванията, който бяха гледали в кабинета на Хакет.
Мърсър свали бинокъла и се загледа към реката.
Сега Броуди видя воднисто сините му очи и бръчиците при очите и около устата. Двете години плен в Афганистан си казваха своето, а и джунглата не спомагаше много за младежкия му вид.
Мърсър погледна Броуди и Тейлър, сякаш едва сега разбира, че са тук. Даде знак на Броуди да приближи, подаде му бинокъла и каза съвсем непринудено:
— Вземете. Погледнете онази бяла птица на брега ей там.
Броуди се поколеба, после насочи бинокъла към отсрещния бряг, където видя голяма бяла птица с дълги крака и дълъг клюн.
— Виждате ли я?
— Да.
— Каква е?
— Ъ-ъ… гълъб?
