— Претърсването на голо не е тормоз, а стандартна процедура при задържането на заподозрения или военнопленника, особено ако у него е открито оръжие. Сигурен съм, че знаете това, и съм също толкова сигурен, че ОКР прибягва до тази практика. Съжалявам, че тук няма възрастни дами, а единствено курви, но ако господин Броуди е присъствал при претърсването, той е бил в ролята на необходимия свидетел. — Той погледна Броуди. — Присъствахте ли?
Броуди не отговори.
— Като знам наклонностите на Емилио, сигурен съм, че сте присъствали. — Той се усмихна и погледна Тейлър. — Емилио докосна ли ви по какъвто и да било начин?
Тейлър не отговори. Мърсър погледна през рамо и каза нещо на испански на Емилио, който успя да поклати отрицателно глава, като в същото време поглеждаше кръвнишки ту Тейлър, ту Броуди.
Мърсър се обърна отново към Тейлър.
— Изглежда, всичко е било извършено както подобава с изключение на това, че е трябвало да претърси и телесните ви кухини — каза той и добави небрежно: — Това е най-малкият ви проблем днес.
Което си беше самата истина, помисли си Броуди. Той обаче беше успял да накара Мърсър да реагира на оплакване като командир. Разбира се, правеше го за собствено забавление, но ако Броуди говореше с него като с офицер и джентълмен, вместо като с ренегат убиец, имаше надежда той да отговори по същия начин, дори ако изобщо не му пукаше.
— За протокола, капитане, аз не бях претърсен на голо, така че вашата защита на поведението на Емилио е пълно баламосване.
— Скот…
— Един съвет, капитане. Ако позволите хората ви да излязат от контрол, губите уважението им.
— Не се нуждая нито от вашите, нито от нечии други съвети как да командвам хората си. Не бива да настройвате враждебно Емилио — посъветва го Мърсър. — Той ще бъде ваш пазач по време на престоя ви тук, колкото и кратък да е той.
Капитан Мърсър и сеньор Кайл явно обитаваха едно и също тяло и беше трудно да се разбере кой го контролира, така че Броуди трябваше да внимава да не натисне погрешното копче и изобщо да внимава с натискането. Той продължаваше да мисли за онова видео, на което Мърсър клатеше талибанска глава пред обектива на камерата.
— Женени ли сте всъщност? — попита Мърсър.
— Отношенията ни с госпожица Тейлър са единствено професионални — отвърна Броуди.
— Разбирам… тоест…?
„Тоест между нас няма емоционална връзка, Кайл, и не можеш да я използваш за своя изгода“.
— Не сме интимни — каза Броуди. „Но почти станахме“.
Мърсър кимна.
— Значи загрижеността ви за госпожица Тейлър е единствено професионална.
— Аз бих я нарекъл човешка.
— А аз рицарска. Госпожица Тейлър пък би могла да я нарече мъжки шовинизъм.
— Какво ще кажете да продължим нататък? — предложи Тейлър.
— Добре. — Мърсър погледна тениската ѝ. — Джорджтаун.
Тя кимна.
— Отраснала в прилично предградие на Вашингтон, завършила политология, с татко дипломат или бюрократ от висшия ешелон. Влезли сте в армията, за да работите известно време в бедняшките райони, и после сте се преместили в ОКР, защото сте решили, че там е безопасно и ще погледнат благосклонно на документите ви, когато кандидатствате право.
— Татко ми беше автомонтьор, когато беше достатъчно трезвен, за да може да работи — отвърна Тейлър. — Влязох в Джорджтаун със стипендия и избрах кариера в армията поради бедност. Профилирането определено не е вашата стихия — добави тя.
— Може би. Но обикновено познавам, когато някой ме лъже. — Той погледна Броуди. — А вие къде сте учили?
— В Нюйоркския.
Мърсър кимна.
— Чувам източния акцент.
— Селско момче от щата Ню Йорк.
Мърсър погледна Тейлър.
— Тенеси — каза тя.
— Не го долових в акцента ви.
— Ще го доловите, ако се вбеся истински.
Мърсър се усмихна.
— Аз съм от Сан Диего. Но вие знаете всичко за мен от досието ми. С изключение на онова, което е редактирано.
Броуди изпитваше засилващото се чувство, че всичко това е нереално. Джунглата си беше тук, но никой в нея не бе истински. Той погледна Кайл Мърсър и погледите им се срещнаха. Капитанът се усмихваше, но очите му бяха… празни.
Кайл Мърсър беше луд. Не приятно луд — а просто луд. Но изключително функционален. И много добре осъзнаваше, че е излязъл извън релсите. Или пък му харесваше да играе тази роля. Може би комбинация от двете. Така или иначе, ако капитан Мърсър някога се озовеше у дома и някой армейски психиатър погледнеше него и видеото с обезглавяванията, веднага щеше да го обяви за психически негоден да се яви в съда. Което всъщност беше чисто хипотетично, защото Броуди не мислеше, че някой от намиращите се на рибарската платформа ще се прибере у дома.
Кайл Мърсър обаче явно се наслаждаваше на разговора и може би изпитваше носталгия — ако психопат може да изпитва подобно чувство.
— Съжалявам за майка ви — каза Броуди.
Мърсър не реагира.
— Сигурен съм, че баща ви тъгува за вас — продължи Броуди. — Време е да се върнете у дома, войнико.
— Аз съм си у дома.
— Не сте.
— В такъв случай предпочитам да съм тук, отколкото в Левънуърт. Нима и вие не бихте го предпочели?
— Ако трябва да съм честен, капитане, това място смърди. Нищо лично — добави той.
