— За първи път ли си в Южна Америка?
Тейлър кимна.
— Досега първото и единственото ми излизане от Щатите беше на държавни разноски до Афганистан. И може би до медицинския център „Ландщул“ в Германия, където изчовъркаха шрапнелите от тялото ми. Но него не го броя. Там дори не ми позволиха да опитам местната бира.
— Ще се погрижа за следващото ти назначение да се озовеш в Мюнхен по време на Октоберфест.
Тейлър се усмихна.
— А ти си пътувал доста.
— Винаги по работа, така че не е същото. За последно бях на почивка на Хаваите преди две години. Така и не успях да си почина. Все имах чувството, че трябва да намеря някого и да го арестувам.
Тейлър отново се усмихна.
— Сам ли беше?
— С бивша приятелка.
— Какво е станало с горкото момиче?
— Прекалено много се впрягаше. Или може би аз се впрягах. Не помня. Веднъж седмично изхвърлям спомените си в деня за почистване.
— Де да беше толкова лесно.
— А как така една селяндурка от Тенеси знае толкова добре испански? — попита Броуди.
— Ако знаеше испански, щеше да разбереш, че моят не е чак толкова добър, но е достатъчен, за да се оправя. В Джорджтаун имах един асистент от Мадрид. Той ме научи.
— Отлична оценка ли ти писа?
— Да. Но курсовете му бяха по английска литература. — Тя се усмихна. — Уроците по испански бяха извънкласни.
Броуди също се усмихна.
Тейлър допи водата си и стана.
— Отивам да измия миризмата на самолет от себе си.
— Аз също. Ще се видим в лобито.
Прибраха се в стаите си. В банята Броуди намери бележка от хотела на испански и английски, в която на добре плащащите гости любезно се напомняше, че има недостиг на вода, на тоалетна хартия и на сапун, така че да бъдат така добри да го имат предвид. Не пишеше дали могат да използват боливари за тоалетна хартия, но определено се намекваше. Броуди се съмняваше, че много от гостите на „Ел Дорадо“ се съобразяват с молбата, но годините му като войник го бяха научили на добродетелите на аскетизма и затова се изкъпа възможно по-бързо.
Докато се обличаше, мобилният му телефон иззвъня. На екрана се изписа НЕПОЗНАТ НОМЕР. Той вдигна.
— Ало?
— С господин Боуман ли говоря? — попита мъжки глас със силен акцент.
— Да.
— Казвам се Раул. Получих този номер от общия ни приятел. Желаете ли да се срещнем?
— Може би.
— На Музеум Плаза. До Авенида Либертадор. Утре сутринта в девет. Ще нося жълта риза, бяла бейзболна шапка и бели обувки.
— Трябва да се срещнем днес — каза Броуди.
— Невъзможно, господин Боуман.
— Направи го възможно, Раул. Ще си заслужава.
Последва дълга пауза. Явно Раул беше от онези, които са свикнали да определят правилата.
— Добре, в седем — каза той. — Няма да ме приближавате. Ще ме следвате.
— Докъде?
— До Финансовия център. Наблизо е. Така аз ще ви виждам, вие ще виждате мен и никакви игрички. Ще вървя пеша, вие ще ме следвате.
— Добре — каза Броуди. — Музеум Плаза, в седем.
— Добре, сеньор.
Броуди затвори. Финансов център изглеждаше странно място за обсъждане на бардаци, но пък може би пропускаше нещо.
Провери гласовата си поща в Куонтико, за да види дали Ал Симпсън не е решил да си спомни още нещо или се е свързал с венецуелските си партньори от петролния бизнес, но нямаше съобщения от него. Нищо изненадващо. Броуди беше сигурен, че свидетелят е казал всичко, което има за казване. От сега нататък следите щяха да идват от улиците.
Приключи с обличането и слезе долу.
Броуди слезе в лобито, облечен в чисти джинси, риза и спортно сако, което да скрива кобура с пистолета. Освен това носеше маратонки, в случай че се забъркат в повече неприятности, отколкото могат да решат петнайсетте патрона на глока му.
Тейлър, която никога не пропускаше възможността да бъде първа в нещо, вече го чакаше. Изглеждаше добре с джинси, тениска и син блейзър, под който се криеше нейният кобур. Беше махнала грима си, може би в опит да изглежда по-невзрачна, макар че не ѝ се получаваше. Красивата оперена блондинка вече караше гостите и служителите на хотела да се обръщат след нея. Г-ца Тейлър имаше лице (и тяло), които не се забравяха лесно. Това беше проблем.
Огледаха лобито, което винаги е добър тактически ход, и седнаха да хапнат в ресторанта на хотела, наречен „Алто“ — претенциозно заведение, което предлагаше смътно континентална кухня на малки геометрични купчинки. Ястията бяха на порции, подобаващи за страдаща от недостиг на храна страна, но пък цените бяха като в парижки ресторант. Менюто беше на испански и английски, цените бяха в боливари, но към листа вървеше и разпечатка на днешния курс на сриващата се национална валута. Сервитьорът, възрастен мъж със сресана назад сребриста коса, на чиято табелка пишеше „Едуардо“, ги посъветва да изберат печено пиле, като обеща, че го имат, и намекна, че е прясно, което явно беше необоримият аргумент. Тейлър и Броуди го послушаха.
— Отлично — увери ги Едуардо и се понесе към кухнята.
Броуди разказа на Тейлър за телефонния разговор с Раул.
— Иска да го следваме до Финансовия център. Прозвуча ми като сравнително безопасно публично място.
