Тейлър извади пътеводителя си, отвори на картата на Каракас и намери Музеум Плаза. После сравни картата със списъка на забележителности.
— Може би не.
— Защо?
— Това е недовършен небостъргач на име Кулата на Давид, на името на главния инвеститор, Давид Брилембург. Не е финансов център и никога не е бил. Строителството спряло през деветдесетте по време на банковата криза в страната и в сградата са се настанили незаконно хора. Небостъргачът бил най-големият вертикален бедняшки квартал на света допреди няколко години, когато властите преместили обитателите. — Тя затвори книгата и добави: — Пътеводителят предупреждава, че мястото било свърталище на престъпници и съветва туристите да стоят по-надалече.
— Ние не сме туристи. Имаме оръжие.
— Мозък също няма да ни навреди.
— Ще ида сам.
— Не ме изкушавай.
Поръчката им пристигна. Пилето беше сносно, макар че от опит Броуди подозираше, че на всяка улична сергия могат да си намерят по-вкусна храна за една стотна от тази цена.
Докато се хранеха, обсъждаха случая и умуваха върху един и същи въпрос — защо му е било на Кайл Мърсър да идва тук?
— Какво е общото между Венецуела и Афганистан? — попита Тейлър.
— Туристически дестинации с големи предизвикателства.
— Дрога.
— Да… но това е страната на кокаина, а Афганистан — на хероина. И двете изнасят за богати пазари като Америка и Европа, а не една на друга. Виждам някои сходства, но не и връзка.
Тейлър кимна.
— Добре, ако ти си Мърсър, как ще стигнеш от племенните територии чак до Венецуела?
— Ако съм от Делта Форс, може и с плуване.
Тейлър го изгледа така, сякаш се съмняваше в това партньорство, а може би и в избора си на кариера.
— Намира си частен самолет на някой, който не задава въпроси — каза Броуди. — И ако няма пари, краде ги. Или просто краде самолета. Този тип е изобретателен.
— А също и луд. Отрязал е главите на онези типове.
— В армията наричаме това „отклонения в поведението поради стрес“.
— А в Каракас го наричаме откачане.
Едуардо отново се появи.
— Мога ли да ви предложа десерт?
— Ще вземем разписката — каза Броуди. — Поръчката ще бъде на сметката на стаята.
— Уви, в ресторанта вече приемаме единствено плащане в брой.
— Предложете ми добър обменен курс — каза Броуди.
Едуардо кимна и се отдалечи.
Колата на Луис не беше особено хубава, както беше предупредил.
Той допълзя до входа на „Ел Дорадо“ в „Додж Дарт“ модел 1980 — дълга ниска американска таратайка с ръждив бежов екстериор и огънати хромирани брони. Страничните прозорци и задното стъкло бяха затъмнени ръчно.
Луис спря, без да гаси стария осемцилиндров двигател, и се усмихна на Броуди и Тейлър през сваленото стъкло. Беше се преоблякъл в къси карирани дочени панталони и широко бяло поло. От пращящите тонколони звучеше хоропо.
— Стрелец1? — обърна се Броуди към Тейлър.
— Не, сър. Така си изпатих в Афганистан. В Тенеси дамите сядат отзад.
— Сега сме в Каракас.
— Тогава може би ще е по-добре да си остана тук.
Броуди отвори предната врата, която изскърца приветливо, и се качи. Потъна в седалката. Тейлър седна отзад.
Броуди огледа купето, което миришеше на мръсно бельо. На централната конзола, едва скрит от сгънат вестник, беше глокът на Луис. От огледалото висеше голям кръст с инкрустирани фалшиви камъни — в случай че пистолетът засече.
— Става ли? — попита Луис.
— Идеална е — отвърна Броуди, докато надуваше музиката и потегляха.
— Къде искате да отидете?
— В Париж — отвърна Броуди.
Луис се разсмя.
— Аз също.
Броуди го беше помолил да ги вземе един час преди срещата с Раул, за да могат с Тейлър да разузнаят района; в армията наричаха това „преценка на терена“, а в ОКР — „потапяне в градската среда“. Броуди го наричаше „опознай квартала“.
— Сеньор?
— Да разгледаме квартала ти — каза Броуди. — След един час трябва да сме на Музеум Плаза.
— Si, señor — отвърна Луис. — Музеите са великолепни.
— Не се съмнявам. Париж също.
Луис се насочи на юг от квартал Алтамира и излезе на магистралата. Отбеляза, че по-богатите квартали се намират в източната част на Каракас и стават все по-бедни, колкото по на запад отиваш.
Преходът беше очевиден, когато се прехвърлиха на друга магистрала и излязоха в определено по-беден квартал. От двете страни на тесните улици се издигаха овехтели бетонни сгради, покрити с графити. Реки мръсна вода течаха покрай тротоарите покрай планини боклук, който никой не идваше да прибере и по-голямата част от него се изсипваше на улицата, след като вече е бил преровен от боклукчиите. Минаха покрай покрита автобусна спирка, използвана от няколко души като навес срещу безмилостното слънце. Очевидно не очакваха градския автобус, който беше спрял до тях, празен, с изпотрошени прозорци и отдавна откраднати гуми.
Луис обясни, че общественият транспорт на практика е престанал да съществува поради недостига на гориво напоследък и защото било почти невъзможно да се намерят резервни части за по-старите автобуси.
— Мислех си, че тука плувате в петрол — отбеляза Броуди.
Луис поклати глава.
