— Рафинериите не работят, така че се изнася суров петрол и правителството трябва да внася повечето бензин и дизел. В ПДВСА е пълно с малоумници и крадци.
Броуди си спомни за пропагандата на ПДВСА, която беше видял по пътя към града. Като че ли „оръжието на революцията срещу капитализма“ оставаше без патрони.
Луис посочи един пететажен жилищен блок и каза:
— Апартаментът ми е тук. — И добави: — Отвътре е по-добре, отколкото отвън.
Фасадата на сградата беше цялата в мръсотия, а всички прозорци, дори на най-горните етажи, бяха с метални решетки. Блокът беше заобиколен от стена от блокчета сгурия с метална врата от гофрирана стомана. По горния край на стената имаше парчета стъкло — евтино и може би наскоро добавено допълнително ниво на сигурност.
Завиха на по-широк булевард и продължиха покрай безкрайна опашка хора, която се виеше нагоре по склона.
— Какво чакат? — попита Тейлър.
— Храна. — Завиха и видяха панелна сграда с пластмасов червен знак над прозорци с решетки: SUPERMERCADO. — Всеки ден властите отпускат различни стоки с контролирана цена. Днес може да е олио и хляб. Вчера сигурно е било ориз и мляко. Понякога хората не знаят за какво се редят, докато не влязат вътре. Трябва да представиш Céluda de Identidad, личната си карта, за да получиш стоката, като последната цифра от номера на картата определя в кой ден можеш да купуваш. Жена ми се реди на тази опашка всеки вторник.
Нито Броуди, нито Тейлър знаеха как да отговорят на това.
Колата продължи нагоре и Броуди се загледа в безкрайния човешки поток — млади и стари, големи семейства с детски колички, сами мъже и жени. Малко момиченце с жълта рокличка държеше с една ръка майка си, а с другата влачеше парцалива кукла през тревата край пътя. Мъж на средна възраст седеше на стар мотоциклет с изключен двигател и бавно го буташе с крака, за да не изостава от мъкнещата се със скорост на ледник опашка. Броуди си спомни колко се дразни, когато има опашка на касата на служебния супермаркет в Куонтико, и беше сигурен, че Тейлър си мисли за същото.
Наредилите се на опашката изглеждаха търпеливи и спазващи правилата, но във вида им имаше нещо унило, дължащо се отчасти на глада, но отчасти може би и на унижението, изпитвано от хора, които преди са били в състояние да се издържат, а сега чакат за подаянията, които са решили да им дадат някакви бюрократи. Всички бяха превърнати в просяци, в тази маса хора, които с това стълпотворение показваха всичко сгрешено в страната им.
— Никога не съм виждала подобно нещо… — каза Тейлър. — Дори в Афганистан.
— И аз не мога да свикна — каза Луис.
Когато изкачиха хълма и приближиха супермаркета, видяха зигзаговидна пътека, която водеше от многоетажен паркинг нагоре до входа на магазина. В по-престижните времена тя беше служила за рампа за излизащите купувачи, по която да закарат количките до автомобилите си. Сега на нея имаше тълпи хора, притиснати в телената ограда покрай алеята и подпиращи се на стената, докато чакаха за кратък отдих от глада.
— Как може да се понесе подобно нещо? — попита Тейлър.
Луис сви рамене. Какво можеше да се каже? Протестите се нуждаят от енергия. А енергията се нуждае от храна.
Броуди си погледна часовника. Шест и двайсет. Още разполагаха с четирийсет минути преди срещата с Раул.
— Да продължим към центъра — каза той.
Центърът на Каракас беше запазил някои аспекти от колониалното си минало, макар че на всяка испанска църква или дворец с пастелни цветове имаше по десет стъклени офис сгради и сиви бетонни жилищни блокове, изникнали по време на строителния бум на седемдесетте, когато петролът е бил цар на всичко.
Луис зави в тясна улица и посочи едноетажна каменна къща.
— Там се е родил Симон Боливар. Нашият Джордж Вашингтон.
— Бил е велик човек — каза Броуди, без да уточнява дали говори за Вашингтон, или за Боливар.
Луис се усмихна.
— Si. Великият освободител.
— Ясно.
— И двамата са бели велики мъже — каза Тейлър.
След няколко минути Луис посочи красива църква в бяло и жълто в неокласически стил.
— Там Боливар бил обявен за освободител на Венецуела през хиляда осемстотин и тринайсета година, когато испанците били прогонени.
— Един нов Симон Боливар не би ви се отразил зле — отбеляза Броуди.
— Si — съгласи се Луис.
Минаха през кръстовище, на което една от улиците беше блокирана от стоманена охранителна порта, зад която се издигаше огромна розова сграда, подобна на дворец.
— Това е нашият Бял дом — обясни Луис.
— Розов е — отбеляза Броуди.
— Si. Дворецът Мирафлорес. Домът на нашите президенти. Сега обитаван от курвенски син и убиец.
— Обиждаш курвите — отбеляза Броуди.
Луис се разсмя.
— Si. Така си е.
Улицата започна да се спуска надолу и Луис посочи сграда с бели колони и дълги редици квадратни прозорци.
— Псетата на Мадуро живеят тук.
— Ама че кучкарник — каза Броуди.
— Кучкарник? Не, това е казармата на Президентската гвардия. Лос Перос. Кучетата.
— Ясно.
— Може би някой ден полицията, армията и Националната гвардия ще минат на страната на народа. Но тези псета ще са последната защита на режима.
