Дезертьорът полностью

По-нататък имаше ниска боядисана в аквамарин сграда със стенопис, изобразяващ тропически птици. Над входа ѝ имаше червен кръст, а от двете страни на вратата стояха четирима мускулести мъже с черни тениски, джинси, червени барети и червени кърпи, вързани около дебелите им бицепси. И четиримата носеха калашници на гърдите си и оглеждаха тълпата. За разлика от клоуните от Националната гвардия долу, тези омбре имаха вид на хора, които се отнасят сериозно към работата си.

— Тези клиники в бедняшките квартали са били организирани от Чавес — каза Тейлър. — Но повечето са затворили поради недостига на материали. И защото докторите са се махнали.

— Никога повече няма да се оплаквам от военните болници.

— Тъжно е — рече Тейлър.

Броуди забеляза още неколцина мъже с барети и калашници, които патрулираха през тълпата.

— Мисля, че онези типове са от РБД-200. Бандата, която управлява клиниката.

— А режимът управлява бандата — каза Тейлър. — Използват достъпа до здравеопазване и храна като средство за натиск. Ако се противопоставиш на бандата или на режима, не получаваш онова, от което имаш нужда. Така се печелят сърца и умове.

Броуди кимна. Спечелването на „сърца и умове“ беше концепция за борба срещу бунтовниците с продължителни и ужасни последствия, прилагана от Щатите първо във Виетнам, а после и в Ирак и Афганистан. Американските военни вдигаха голям шум и отправяха „емоционални и интелектуални призиви“ към населението, като строяха пътища, училища и болници и даваха обещания за сигурност — макар че крайният резултат беше организирана корупция.

Концепцията за сърцата и умовете имаше и обратна страна. Чичо Сам — или чичо Николас — можеше да даде, но можеше и да вземе. Винаги имаше йерархия, определяща кой ще бъде облагодетелстван от правителствената щедрост и колко бързо. И в страни на ръба като Афганистан — а сега и Венецуела — тези решения понякога определяха дали някой ще живее, или ще умре.

Броуди погледна младия мъж, който викаше имена и номера от платформата. Запита се какво ли е необходимо, за да влезеш в списъка му. Или да бъдеш зачеркнат.

— Три часа — каза Тейлър.

Броуди се обърна надясно и видя, че един от типовете от РБД-200 ги приближава.

Мъжът спря на няколко крачки от тях и ги изгледа, сякаш са слезли от космически кораб. Беше висок, с четвъртита челюст и тъмни, дълбоко разположени очи, които се стрелкаха между двамата и накрая се спряха върху Броуди. Каза нещо на испански.

— No habla enpañol — отвърна Броуди. Зачуди се дали Тейлър няма да реши, че също не може да habla, но не смяташе, че моментът е подходящ да се правят на тъпи.

Тя каза нещо на мъжа, след което преведе на Броуди:

— Пита какво правим тук.

— Ние сме семейство Боуман. Най-тъпите шибани туристи от семейство Грисуолд насам. Питай го той какво прави тук.

— Скот…

— Ние сме американци, които се интересуват от социализма. Пробвай това.

Тя кимна и заговори с мъжа на испански.

Той като че ли остана доволен от отговора, макар че май не му повярва особено. Тейлър и човекът от РБД размениха още няколко думи, след което Тейлър преведе:

— Казва, че сме късметлии, че сега РБД-200 командват тук. Този квартал, Двайсет и четвърти юли, преди бил управляван от престъпници. Те щели да ни отвлекат. — Тейлър замълча за момент и добави: — Казва, че РБД-200 избили всички престъпници.

— Наистина сме късметлии.

Броуди погледна калашника на мъжа. Руският автомат беше едно от най-популярните оръжия на света сред бандите и милициите. Беше сравнително евтин, издръжлив, надежден и лесен за използване. Покрай работата си Броуди беше виждал много такива автомати в ръцете на какви ли не опасни задници и те винаги превъзхождаха имитациите, изработени в нечий гараж. Този обаче приличаше на съвсем истински. Както и калашниците в ръцете на приятелите му при входа на клиниката. Тези хора имаха достъп до пари и добър доставчик на оръжие. Броуди забеляза също и навитата на спирала жица, спускаща се от ухото на мъжа. Носеше радиостанция. Явно този колективо си падаше по високите технологии.

Мъжът каза нещо и Тейлър отново преведе:

— Казва, че трябва да се махнем от Двайсет и четвърти юли. Ако ни види отново, ще ни предаде на революционния съдебен комитет.

— Е, това определено звучи гадно. Питай го къде можем да си купим тениски с Чавес.

— Скот…

— Добре. Да се откажем, докато можем.

Тейлър каза нещо, което като че ли удовлетвори мъжа.

— Дай му един „Сникърс“ — предложи Броуди.

Тейлър го погледна така, сякаш ѝ идеше да му каже да си затваря устата. Но после бръкна в джоба си, извади голяма бутилка аспирин и я подаде с усмивка на мъжа от РБД.

— Por la clínica.

Онзи взе аспирина и измънка едно gracias.

— Viva la Revolucion — каза Броуди.

Тейлър го хвана за ръката и го помъкна обратно към стълбите.

— Изобщо не помагаш с тази твоя уста.

— Говоря тъпотии, когато съм изнервен.

— Изнервяш мен. Слава богу, че не знаеш испански и че те не знаят много английски.

— Да. Е, току-що ни изгониха от квартал Двайсет и четвърти юли.

Започнаха да се спускат по стълбището.

— Какво ще правим сега? — попита Тейлър.